— Как така? — объркано го погледна тя.
— Александър и неговата гръцка армия завладели тези земи преди много години, още преди исляма. Много от неговите бойци останали тук, отказвайки да се върнат в родината си. Установили се в нашите плодородни долини и взели за съпруги местни жени. Влиянието им се чувства дори и днес, особено в езика, музиката и танците ни.
Ирина никога не си беше представяла подобно нещо.
— Обичта ми към гражданите на Федерацията — отговори на въпроса тя. — Вие сте моята слабост.
Студентите отговориха с аплодисменти.
А тя отново се замисли за „Илиада“ и поуките от нея. За бойната слава и влиянието й върху живота на обикновените хора. За личната чест, за храбростта и отмъщението, за преходността на човешкия живот.
Но не променя цвета на лицето си храбрият воин.
Дали тя не беше пребледняла няколко часа по-рано, когато се наведе над мъртвия убиец?
— Щом политиката те привлича, никога не бива да забравяш Омир — каза Сергей. — За разлика от нашите гръцки прадеди руските ни господари не знаят какво е чест. Не бъди като руснаците, Ирина. Пак ще цитирам Омир, който казва, че предателството към собствената общност е най-големият грях на света.
— Колко от вас са чували за Александър Велики? — огледа аудиторията тя.
Вдигнаха се няколко ръце.
— А знаете ли, че някои от вас със сигурност имат гръцко потекло? — попита тя, след което им разказа историята на Сергей за войниците на Александър, останали в Азия. — Наследството на Александър е част от нашата история. На него дължим своята храброст, рицарство и издръжливост. Той е първият обединител на Изтока и Запада, легендата за него достига до всички краища на света. Името му присъства както в Библията, така и в Корана. Гръцката православна църква го провъзгласява за светец, евреите го смятат за национален герой, а различни версии за живота му присъстват в народното творчество на германци, исландци и етиопци. В продължение на векове за него са писани епични поеми, но неговата история е нашата история.
Не й беше трудно да разбере защо Александър е бил толкова обсебен от творчеството на Омир. Защо лично е изживял „Илиада“. Безсмъртието е постижимо единствено за героите, но хора като Енрико Винченти не разбират понятието чест. Ахил е бил прав. Агнета с вълци не могат да бъдат другари. Винченти е овца, но тя е вълк. Близост между тях не може да има.
Периодичните срещи със студентите бяха полезни в много отношения, най-вече защото й напомняха за това, което предстоеше. Преди 2300 години Александър Велики беше изминал трийсет хиляди километра със своите армии, за да покори целия свят. Беше създал общ език между различните народи и племена, беше насърчил религиозната търпимост, беше стимулирал расовото разнообразие. Беше основал седемдесет нови града, прокарал нови търговски пътища и положил основите на Ренесанс, продължил цели двеста и петдесет години. И през цялото това време се бе стремил към идеала за съвършенство на древните гърци.
Сега беше дошъл нейният ред да направи същото.
След още няколко финални фрази Зовастина се извини и напусна залата.
На излизане от Центъра към нея се приближи един от личните й телохранители и й подаде лист хартия. Тя прочете съдържанието му, механично отчитайки шифрования електронен адрес и краткостта на посланието: ДО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ ТРЯБВА ДА СИ ТУК.
Категоричността му я подразни, но тъй като нямаше избор, тя нареди:
— Подгответе хеликоптер!
16
Венеция, 8:35 ч.
За Винченти Венеция беше произведение на изкуството, събрало в себе си отблясъци от византийското великолепие и ислямската загадъчност, странно преплетени с алюзии към Индия и Китай. Наполовина източно, наполовина западно, с единия крак в Европа, а с другия — в Азия. Уникално човешко творение, създадено върху няколко малки острова, успели да се обединят в най-могъщата търговска държава на света. Република с 1200-годишна история, която притежаваше не само най-силния флот, но и най-възвишените идеали, привлекли вниманието дори на отците основатели на Америка. Република, на която завиждаха и от която се страхуваха, която търгуваше с всички — както с приятели, така и с врагове. Безскрупулна печатница на пари, стремяща се към печалба на всяка цена, съзирайки обещаващи инвестиции дори във войните. Това бе историята на Венеция през вековете.