А и неговата история през последните две десетилетия.
Той купи двореца на Канале Гранде с първите печалби от новата си фармацевтична компания. Тя беше единственото достойно място за централа на днешната голяма корпорация, оценявана на милиарди евро.
Винченти най-много обичаше Венеция рано сутрин, когато тишината се нарушаваше единствено от човешки гласове. Сутрешната разходка от неговия дворец на канала до любимия му ресторант на Кампо дел Леоне беше единственото физическо натоварване, на което се подлагаше. Но тя беше неизбежна, тъй като след забраната на моторни превозни средства в града придвижването в него се осъществяваше или пеша, или с лодка.
Днес той крачеше по обичайния си маршрут с подновена енергия. Проблемът с флорентинеца най-после беше решен, което му даваше възможност да насочи вниманието си към последните няколко препятствия. Нищо не го радваше повече от добре реализирания план. За съжаление се случваше доста рядко.
Особено когато трябваше да прибегне до измама.
Утринният въздух вече не носеше със себе си неприятния зимен хлад. Пролетта беше настъпила в Северна Италия. Вятърът беше значително по-мек, а небето с цвят на прясна сьомга бавно се обагряше в оранжево от лъчите на изгряващото слънце.
Винченти крачеше по криволичещите улички, които бяха толкова тесни, че представляваха проблем за всеки минувач с разтворен чадър. Пътят му минаваше през няколко от мостовете, които обединяваха града в едно цяло, покрай магазини за дрехи и книги, за вино, обувки и хранителни стоки, все още затворени поради ранния час.
Уличката свърши и той излезе на площада.
В дъното му се издигаше древна кула. Някогашна църква днес бе превърната в театър. В другия край се виждаше кармелитски параклис, а старите и добре поддържани сгради и магазинчета между тях излъчваха достойнство. Винченти не харесваше особено венецианските площади, които според него бяха твърде урбанистични, стари и стерилни. Бяха съвсем различни от разкошните сгради край каналите, които сякаш напираха напред за повече въздух.
Очите му пробягаха по пустия площад. Всичко беше чисто и подредено, както го харесваше.
Той беше човек, който притежаваше всичко: богатство, власт и бъдеще. Обитаваше един от най-красивите градове на света, а начинът му на живот бе олицетворение на традиции и престиж. Баща му — скромен човек, успял да пробуди в душата му любов към науката, още от дете му внушаваше да приема живота такъв, какъвто е. Добър съвет. Животът е начин на реакция и възстановяване. Обречен е всеки, който го възприема по друг начин. Майсторлъкът е да знаеш в коя от двете фази се намираш и да действаш съответно.
Той току-що се беше отървал от неприятностите. Но само за да се натъкне на нови.
През последните две години беше председателствал Съвета на десетте, който управляваше Венецианската лига. В нея членуваха четиристотин трийсет и двама мъже и жени, чиито амбиции бяха потискани от строгата държавна регулация, рестриктивни търговски закони и алчни политици, изнудващи корпорациите за лична изгода. Америка и Европейският съюз бяха още по-лоши. Ежедневно някаква нова пречка ограничаваше печалбите. Членовете на Лигата харчеха милиарди за борба срещу регулациите. И докато те успяваха да убедят някои политици да им помогнат, други искаха да спечелят популярност и преследваха помагачите.
Един колкото дразнещ, толкова и безкраен омагьосан кръг. По тази причина Лигата взе решение да изгради център, в който бизнесът не само да се развива свободно, но и да управлява. Подобно на първата Венецианска република, която векове наред била управлявана от хора с гръцки търговски нюх и римска дързост. Тоест предприемачи, които едновременно били бизнесмени, войници, управители и държавници. Град-държава, който постепенно се превърнал в империя, съюзявайки се с други градове-държави в името на общото оцеляване. И тази идея бе дала отлични резултати. Днешните наследници на някогашна Венеция изповядваха същата философия. Самият Винченти беше работил упорито за своето огромно състояние и беше напълно съгласен с думите на Ирина Зовастина: „Ние всички обичаме повече онова, което ни е създавало проблеми“.
Сега прекоси площада и се насочи към кафето, което отваряше още в шест часа сутринта — специално за него. Ранните часове на утрото бяха любимата му част от денонощието, а и сутрин мислеше по-добре. Щом влезе, той се обърна към съдържателя: