— Моля те за една услуга, Емилио. Кажи на гостите ми, че веднага се връщам. Трябва да свърша една работа, която ще ми отнеме съвсем кратко време.
Емилио се усмихна и кимна, уверявайки го, че няма проблеми.
Винченти подмина съседното помещение, където го чакаха служителите на неговата корпорация, и влезе в кухнята. Миризмата на печена риба и пържени яйца го удари в ноздрите и той спря да се наслади на апетитния аромат, който се носеше от печката. Миг по-късно излезе от задната врата и се озова на една от безбройните венециански улички — пуста и полутъмна от стените на високите сгради, обрасли с бръшлян.
В дъното го чакаха тримата инквизитори и той мълчаливо им кимна да го последват. След няколко крачки свърнаха надясно и поеха по друга тясна уличка. В ноздрите го блъсна типичната за Венеция миризма на гнило и застояла вода. Спряха пред задния вход на стара сграда с магазин за дрехи на приземния етаж и апартаменти на останалите три. Намираха се диагонално на площада с ресторантчето. Отпред ги чакаше още един инквизитор.
— Тя тук ли е? — попита Винченти.
Мъжът мълчаливо кимна.
Тримата му спътници влязоха първи, а четвъртият остана пред входа. Винченти бавно ги последва по стълбището с железен парапет към третия етаж, но остана на междинната площадка. Хората му извадиха пистолети и се приготвиха да разбият вратата.
Той леко кимна. Тежките обувки влязоха в съприкосновение с дървото и вратата отхвръкна на пантите си. Мъжете изчезнаха във вътрешността на апартамента. Миг по-късно един от тях надникна обратно и махна. Винченти влезе и затвори вратата след себе си.
Другите двама инквизитори държаха жената. Беше стройна, русокоса и доста привлекателна. Устата й беше скрита зад широката длан на единия от мъжете, а пистолетът на другия беше опрян в слепоочието й. Жената беше уплашена, но спокойна. Очаквано поведение от страна на професионалистка.
— Изненадана ли си да ме видиш? — попита Винченти. — Цял месец те наблюдавахме.
Очите й не трепнаха.
— Аз не съм глупак — добави той. — Въпреки че твоето правителство явно ме смята за такъв.
Тази жена работеше в специалния отдел към американското Министерство на правосъдието, наречен проект „Магелан“. Венецианската лига се сблъска за пръв път с него преди шест години, когато започна да инвестира в Централна Азия. Това беше напълно очаквано, защото Америка хранеше силни подозрения към дейността й. Разследването не доведе до нищо, но по всичко личеше, че Вашингтон отново проявява интерес към неговата организация.
Очите му се плъзнаха по шпионското оборудване, пръснато из стаята. Фотоапарат с телеобектив, поставен на статив, мобилен телефон, разтворен бележник. Нямаше смисъл да я разпитва, защото едва ли щеше да научи нещо съществено.
— Заради теб отложих закуската си — промърмори той и махна на единия от мъжете, който бързо събра играчките й.
Винченти пристъпи към прозореца и погледна надолу към все още пустия площад. Предстоящото решение имаше всички шансове да определи бъдещето му. Започваше опасна двойна игра, която нямаше да се хареса нито на Венецианската лига, нито на Ирина Зовастина, а още по-малко на американците. Дълго време беше планирал този смел ход.
„Мекушавите не заслужават нищо“, неколкократно бе повтарял баща му.
Без да отделя очи от площада, той вдигна дясната си ръка и завъртя китката си. Острото изщракване зад гърба му беше доказателство, че вратът на жената бе счупен бързо и ловко. За него убийството нямаше никакво значение. Но да гледа как се извършва то беше нещо различно.
Хората му си знаеха работата.
Пред входа се появи кола, която щеше да пренесе тялото до другия край на града. Там се намираше ковчегът от предишната вечер, в който имаше достатъчно място за още един труп.
17
Дания
Малоун огледа изпитателно мъжа, който току-що пристигна с ауди с ярък стикер на компания за коли под наем, залепен на предното стъкло. Беше нисък и широкоплещест, с разрошена коса и внушителните мускули на човек, свикнал на тежка физическа работа. Беше около четирийсет, с широк славянски нос и дълбоко хлътнали очи.
Спря на първото стъпало и разпери ръце.
— Не съм въоръжен, но можете да проверите.
— Приятно е да работиш с професионалисти — отвърна Малоун, но пистолетът му остана насочен към посетителя.