— Ти си онзи от музея.
— А ти си този, който ме пусна вътре.
— Не бях аз, но стана с мое съгласие.
— Доста си откровен за човек, към когото е насочен пистолет.
— Пистолетите изобщо не ме притесняват.
Веднага пролича, че изявлението отговаря на истината.
— Не виждам никакви пари.
— А аз не виждам никакви медальони.
Малоун се дръпна крачка встрани и го пропусна да влезе.
— Имаш ли си име?
Гостът се спря на прага и заби тежък поглед в лицето му.
— Казвам се Виктор.
Скрита зад близките дървета, Касиопея видя как Малоун и непознатият влизат в къщата. Въпросът дали човекът бе дошъл сам не беше от значение. Драмата трябваше да се изиграе докрай.
Надяваше се, че двамата с Торвалдсен бяха преценили правилно и Малоун щеше да бъде в безопасност.
Малоун се дръпна встрани, предоставяйки инициативата на Торвалдсен. Но очите му не пропускаха нищо. Дванайсет години стаж като агент на правителството го бяха научили да се концентрира върху непосредствените действия, защото неведнъж му се беше налагало да се изправя с голи ръце срещу непознат противник, разчитайки единствено на съобразителността си.
— Крадете медальони от всички части на континента — тежко започна Торвалдсен. — Защо? Те нямат особено висока стойност.
— Не съм сигурен — поклати глава Виктор. — Вие искате петдесет хиляди евро за вашия, което е пет пъти повече от реалната му стойност.
— В такъв случай много странно е, че имате желание да го купите. Това означава, че не се занимавате с колекционерство. За кого работите?
— За себе си.
— Ценя чувството ви за хумор — скъпернически се усмихна Торвалдсен. — Освен това усещам едва доловим източноевропейски акцент във вашия английски. Бивша Югославия? Може би Хърватия?
Виктор замълча, а Малоун отбеляза, че той не беше докоснал нищо в къщата.
— Не вярвам, че ще отговорите на този въпрос — кимна Торвалдсен. — Как предпочитате да направим сделката?
— Искам да разгледам медальона. Ако остана доволен, парите ще ви бъдат предадени утре. Днес е неделя и банките са затворени.
— Зависи от банката — обади се Малоун.
— Моята не работи — отсече Виктор, а от погледа му пролича, че няма да предложи нищо повече.
— Откъде знаете за гръцкия огън? — попита Торвалдсен.
— Вие явно сте начетен човек.
— Все пак съм собственик на музей. Гръко-римско изкуство.
Космите по врата на Малоун леко настръхнаха. Лаконични типове като Виктор предлагаха отстъпки само когато са сигурни, че слушателите им няма да живеят достатъчно дълго, за да поискат нови.
— Знам, че събирате слонски медальони — добави Торвалдсен. — И вече притежавате всички, с изключение на моя и още три екземпляра. Предполагам, че сте наемник и нямате представа за тяхното значение, а и то едва ли ви интересува. Просто си вършите работата.
— А вие кой сте? — втренчено го изгледа Виктор. — Не ми приличате на собственик на музей.
— Напротив, точно такъв съм. Действително притежавам музей и искам да ми бъдат платени пораженията в него. Това е причината за високата цена.
След тези думи Торвалдсен извади от джоба си кутийка от прозрачна пластмаса и я подхвърли на госта си. Той я улови с две ръце, извади медальона и го претегли върху дланта си. Беше с размер на 50-центова монета, оловносив, с гравирани символи от двете страни. В ръцете на Виктор се появи малка бижутерска лупа.
— Експерт ли си? — попита Малоун.
— Имам достатъчно познания.
— Микроскопичните надписи са на мястото си — подметна Торвалдсен. — Гръцките букви ZH. Зета и ета. Не е ли смайващо, че древните майстори са разполагали с толкова фина техника за гравиране?
Виктор продължаваше да оглежда монетата.
— Доволен ли си? — попита Малоун.
Дори без микроскоп и везни личеше, че медальонът е истински. На практика той беше най-запазеният екземпляр, който беше попадал в ръцете му. Дойде без оръжие нарочно, за да си мислят, че владеят положението. Тук не беше нужна сила, а хитрост и финес. Тревожеше го единствено отсъствието на жената. Вдигна глава и стисна лупата в шепата си.
— Трябва ми по-силна светлина. Може ли да го разгледам до прозореца?