Полетът от Самарканд с високоскоростния хеликоптер продължи малко повече от час. Често беше пътувала по този маршрут. Както винаги гледаше надолу към планинския терен, представяйки си как древните кервани пътуват на изток и на запад по прочутия „Път на коприната“. По него били превозвани всевъзможни стоки — кехлибар, корали, платове, стъкло, злато, желязо, чесън, чай — а понякога дори джуджета, моми за женене и необяздени коне, които били толкова буйни, че от кожата им бликала кървава пот. Александър Велики никога не беше стигал до тези земи, за разлика от Марко Поло, който действително беше обиколил света.
В далечината се появиха очертанията на Кашгар. Градът беше разположен на границата на пустинята Такламакан, на сто и двайсет километра източно от границата на Федерацията, в подножието на заснежения Памир — една от най-високите и непристъпни планини в света. Подобно на Самарканд този истински оазис имаше над две хиляди години история. Някогашното оживено търговско средище днес беше прашен и шумен град, над който ехтяха протяжните призиви на мюезините, призоваващи мюсюлманите на молитва в джамиите, чийто брой надхвърляше четири хиляди. Населението от около триста и петдесет хиляди души живееше сред многобройните магазинчета, складове и хотели. Крепостните стени отдавна бяха изчезнали, заменени от околовръстна магистрала, по която във всички посоки сновяха зелени таксита.
Хеликоптерът направи плавен завой на север и се насочи към равнината. Пустинята беше недалеч оттук, в източна посока. В буквален превод името „Такламакан“ означаваше „влезеш ли навътре, никога няма да се завърнеш“. Едно лаконично и точно описание на мястото, където горещите ветрове можеха да убият цели кервани за броени минути.
Пред очите й се появи крайната цел на пътуването.
Двуетажната сграда с черни огледални стъкла се издигаше насред широка, обсипана с камъни поляна, отвъд която започваше гора. Нищо не идентифицираше сградата, чийто собственик беше корпорацията „Филоджен Фармасютик“ със седалище в Италия, но регистрирана в Люксембург. Главен акционер в нея беше американец с италианското име Енрико Винченти.
Разбира се, Зовастина отдавна знаеше всичко съществено от биографията на Винченти. През 70-те години той бе работил като вирусолог в Ирак, нает от новоизбрания президент Саддам Хюсеин, за да създаде програма за разработка на биологично оръжие. За Саддам Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия от 1972 г. не била нищо повече от шанс да укрепи властта си и да се превърне в заплаха за съседите си. Винченти останал в Ирак до началото на Първата война в Залива, когато се наложило да прекратят изследванията. Мирът в страната бил последван от появата на инспекторите на ООН, благодарение на които разработката на биологични оръжия станала почти немислима. Винченти напуснал Близкия изток и създал своя фармацевтична компания. Днес тя бе най-голямата в Европа, притежаваше впечатляващо разнообразие от патенти и се бе превърнала в огромен международен конгломерат. Едно забележително постижение за някога неизвестния учен наемник, на което Зовастина продължаваше да се учудва.
Хеликоптерът се приземи и тя бързо се насочи към сградата.
Външните стъклени стени бяха само за камуфлаж. Зад тях имаше отделна бетонна структура, наподобяваща влизащи една в друга масички. Около нея се извиваше пътека с декоративни цветя и храсти от двете страни. Три двойни врати бяха монтирани в дебелите стени. Зовастина беше наясно, че необичайната архитектура имаше една-единствена цел — максималната сигурност. Без традиционните огради от бодлива тел, без външна охрана, без камери. Нищо, което да се стори подозрително на страничния наблюдател.
Тя прекоси външния периметър и се насочи към един от входовете, блокиран от метална решетка. Зад мраморното гише седеше униформен пазач. Вратата се отваряше с помощта на ръчен скенер, но тя беше пропусната безпроблемно през нея.
Вътре я очакваше шейсетгодишен мъж с оредяла сива коса и изражение на плъх. Безизразните му очи бяха скрити зад очила с телени рамки, а облеклото му се състоеше от лабораторна престилка в черно и златисто, на ревера на която беше окачен пропуск с името му: „Грант Линдзи“.
— Добра дошли, госпожо министър — поздрави на английски той.
Зовастина отговори с гневен поглед. Повикването му по електронната поща звучеше изключително спешно и тя беше отменила всички следобедни задачи, за да дойде.