— Не ти ли хрумна, че можеше да ме предупредиш? — раздразнено го погледна Малоун.
— Само щяхме да си развалим удоволствието — дяволито се усмихна Касиопея.
— Но той отнесе медальона!
— Точно както искахме — кимна Торвалдсен.
Къщата продължаваше да гори като факла. Към небето се издигаше плътен слой дим. Касиопея запали мотора и насочи лодката към открито море. Крайбрежното имение на Торвалдсен се намираше на по-малко от два километра на север.
— Уредих доставката на лодката веднага след като пристигнахме — обясни Торвалдсен, хвана го за ръката и го дръпна към кърмата. Водата зад нея се пенеше, студените пръски стигаха до лицата им. — Радвам се, че дойде. Днес възнамерявахме да те помолим за помощ, защото знаехме, че музеят ще изгори. Затова ти е определила среща. Нуждае се от помощта ти, но се съмнявам, че ще ти я поиска.
Малоун потисна желанието си да го засипе с въпроси, давайки си сметка, че сега не е време за това. Но в отговора му нямаше дори зрънце колебание.
— Има я — отсече той. — Ти също.
Торвалдсен стисна ръката му с благодарност. Касиопея гледаше напред, заета с управлението на лодката.
— Колко зле са нещата?
Вятърът и шумът на мотора бяха достатъчна гаранция, че въпросът няма да стигне до ушите на Касиопея.
— Доста зле — призна с въздишка Торвалдсен. — Но сега все пак имаме надежда.
20
Провинция Синдзян, Китай, 15:30 ч.
Зовастина седеше в задната част на кабината, с плътно закопчан колан. Обикновено пътуваше по-комфортно, но днес беше избрала военен хеликоптер заради по-високата му скорост. Пилотираше един от членовете на нейния Свещен отряд. Половината от личната й охрана, включително Виктор, бяха лицензирани пилоти. На седалката срещу нея седеше жената от лабораторията, компания й правеше друг бодигард. Качиха я на борда с белезници, но Зовастина веднага заповяда да ги свалят.
— Как се казваш? — попита тя.
— Какво значение има? — вдигна глава жената.
Разговаряха през шлемофоните на диалект, който никой от чужденците на борда не разбираше.
— Как се чувстваш?
Жената се поколеба, явно питайки се дали да излъже.
— Никога в живота си не съм се чувствала по-добре — отговори най-сетне тя.
— Радвам се. Нашата главна цел е да подобрим живота на хората. Надявам се, че като излезеш от затвора, ще оцениш предимствата на новото ни общество.
Върху изпитото лице на жената се изписа презрение. Нищо у нея не изглежда привлекателно, помисли си Зовастина. Един господ знае колко унижения бе преживяла, за да изгуби всякакво самоуважение.
— Съмнявам се, че ще се превърна в част от вашето ново общество, госпожо министър. Присъдата ми е твърде голяма.
— Информираха ме, че си била замесена в трафик на кокаин. Ако руснаците управляваха тази страна, отдавна щяха да те екзекутират.
— Руснаците ли? — презрително се усмихна жената. — Та нали именно те купуваха дрогата?
Зовастина не беше изненадана.
— Такива са новите порядки в света — въздъхна тя.
— Какво стана с останалите затворници, които бяха с мен?
— Мъртви са — отвърна след кратко колебание Зовастина, в крайна сметка решила да й каже истината.
Събеседницата й явно беше преживяла какво ли не, но въпреки това на лицето й се изписа леко притеснение. Което беше напълно разбираемо. След като я бяха измъкнали от затвора, за да бъде единствената оцеляла след някакъв медицински експеримент, тя изведнъж се беше оказала на борда на хеликоптер, който превозваше не друг, а самия върховен министър на Централноазиатската федерация.
— Ще направя всичко необходимо за намаляване на присъдата ти — обеща Зовастина. — Федерацията оценява помощта ти, макар че ти явно не ни харесваш.
— Може би трябва да ви благодаря?
— Напомням ти, че доброволно си приела да участваш в експеримента.
— Не си спомням някой да ми е предлагал избор.
Зовастина отклони поглед към заснежените върхове на Памир, отвъд които беше границата и родината. После, усетила погледа на затворничката върху себе си, рязко попита:
— Не искаш ли да участваш в това, което предстои да се случи?
— Искам да бъда свободна.
В главата й изведнъж изплуваха думите на Сергей, изречени преди години: Гневът винаги е насочен към конкретен индивид, докато омразата избира цели класи. Времето лекува гнева, но омразата — никога.