Заведението се казваше „Ян Хойвал“ и заемаше партерния етаж на триетажен склад. Едно от така наречените „кафяви“ кафета, каквито имаше стотици на „Рембрандплайн“. Тя бутна вратата и веднага усети миризмата на горящ канабис. Никъде в заведението не се виждаше често срещаната по тези места табела „БЕЗ ДРОГА, МОЛЯ!“.
Заведението беше претъпкано с посетители, задушният въздух тежеше от халюциногенната мъгла, воняща на горящо мокро въже. А от комбинацията с миризмата на пържена риба и печени кестени очите й се насълзиха. Отметна качулката и изтръска дъждовната вода на вече мокрите плочки във фоайето.
После видя Клаус Дир. Малко над трийсет, русокос, с бледо обветрено лице — точно според описанието.
За пореден път си напомни защо е тук: за да върне услуга. Касиопея Вит я беше помолила да се свърже с Дир. Не можеше да й откаже, тъй като й дължеше най-малко една услуга. Според проверката, която направи, преди да тръгне насам, Дир, холандец по произход, бе получил образованието си в Германия и в момента работеше като химик в местна фирма за пластмасови изделия. Хобито му беше нумизматиката. Притежаваше доста добра колекция от монети, една от които беше привлякла вниманието на приятелката й мюсюлманка.
Холандецът стоеше сам пред висока до гърдите му масичка, пиеше тъмна бира и похапваше пържена риба. В пепелника димеше ръчно свита цигара, зеленикавият дим от която определено не беше от тютюн.
— Казвам се Стефани Нел — представи се на английски тя. — Аз ви се обадих.
— Казахте, че искате да купите.
Липсата на любезност означаваше само едно: „Казвай какво искаш, плащай и аз изчезвам“. Следващото, което забеляза Стефани, бяха изцъклените, сякаш стъклени очи. В това нямаше нищо чудно, защото и на нея започваше да й се вие свят.
— Както споменах по телефона, интересувам се от слонския медальон.
— Защо? — попита русокосият, след като отпи голяма глътка бира. — Той няма особена стойност, а аз мога да ви предложа много по-ценни монети.
— Сигурна съм, че е така, но аз искам медальона. Вие казахте, че се продава.
— Казах, че зависи от цената, която ще предложите.
— Може ли да го видя?
Клаус бръкна в джоба си. Тя пое прозрачното пликче и насочи поглед към монетата вътре. От едната й страна имаше воин на слон, който сякаш предизвикваше конника на другата. Беше голяма колкото петдесет цента и доста изтъркана.
— Не разбирате нищо, нали? — подхвърли Клаус.
— Правя услуга на друг човек — реши да бъде откровена тя.
— Искам шест хиляди евро.
Касиопея беше казала да плати колкото й поискат. Цената не беше от значение. Но сега, заковала очи в изтъркания къс метал, Стефани се запита защо толкова невзрачно нещо струва толкова скъпо.
— Съществуват само осем монети като тази — сякаш отгатна мислите й Клаус. — Шест хиляди евро е много добра цена.
— Само осем? — вдигна вежди тя. — Тогава защо я продавате?
Той вдигна с пръсти горящия фас, смукна и бавно изпусна гъст облак дим.
— Защото ми трябват пари.
Насълзените му очи отново придобиха стъкленото си изражение и се сведоха към бирата.
— Толкова ли сте зле?
— А на вас какво ви пука?
В същия миг от двете страни на Клаус се изправиха двама мъже. Единият рус, другият мургав. В чертите им се долавяше странна арабско-азиатска смесица. Навън дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, но палтата им бяха сухи. Русият изви ръката на Клаус и опря нож в корема му. Мургавият преметна ръка през раменете й във фалшива прегръдка, а острието на ножа му я боцна между ребрата.
— Медальонът! — изръмжа русият и кимна. — Сложи го на масата.
Стефани се подчини, без да протестира. Мургавият прибра монетата в джоба си.
— Сега ние ще си тръгнем, а вие оставате — рече той, облъхвайки я с дъх на бира.
Тя нямаше никакво намерение да ги предизвиква. Беше от хората, които проявяват респект към насоченото оръжие. Двамата спокойно напуснаха кафето.
— Свиха ми монетата! — изхленчи Клаус. — Тръгвам след тях!