— Ирина — спокойно каза Карин. — Това е Мишел.
После слезе от леглото и приглади назад дългата си вълниста коса, разкривайки прекрасните гърди, на които Ирина толкова често се беше наслаждавала. Беше слаба и стройна, безупречната й кожа в канелен цвят меко блестеше. Тънките й устни бяха разтеглени в предизвикателна усмивка под чипото носле с деликатни ноздри, красящо гладкото като порцелан лице. Зовастина отдавна подозираше, че тази жена я мами, но да я хване по време на акта беше нещо съвсем различно.
— Имаш късмет, че не заповядах да те убият! — процеди тя.
— Само го погледни — отговори все така спокойно Карин. — Той мисли единствено за моите чувства и им се отдава изцяло. Докато ти само вземаш. Издаваш заповеди и очакваш да бъдат изпълнени.
— Не си спомням да си се оплаквала.
— Никак не ми е лесно да бъда твоя курва. Лишавам се от неща, които са ми много по-скъпи от парите.
Очите на Зовастина машинално се стрелнаха към голия Мишел.
— Нали ти харесва? — попита Карин.
Тя не отговори. След късата пауза очите й се извъртяха към лицето на любовницата й.
— До залез-слънце да си напуснала тази къща! — заповяда глухо тя.
Карин направи крачка към нея, в ноздрите я лъхна ароматът на скъп парфюм.
— Наистина ли искаш да се махна? — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по бедрото на Зовастина. — Не е ли по-добре да съблечеш тези дрехи и да се присъединиш към нас?
Зовастина й нанесе силен удар през устата с опакото на дланта. Беше го правила и преди, но този път я удари с истинска ярост. От разцепената устна на Карин рукна кръв, в очите й блесна омраза.
— Ако до залез-слънце не се махнеш оттук, няма да видиш утрото! — вбесено изсъска Зовастина.
Всичко това се беше случило отдавна. Преди цели шест години.
Или на нея й се струваше така.
Завъртя топката на бравата и бутна вратата. Спалнята все още беше обзаведена с изящни френски мебели. Мраморната камина с бронзови фризове се охраняваше от два египетски лъва, изработени от порфир. Респираторът и кислородната бутилка, както и никелираната стойка за системата, от която стърчаха найлонови тръбички, изглеждаха странно до старинното легло с балдахин.
Карин лежеше в средата на широкото легло, завита до кръста с копринен чаршаф. Восъчната й кожа имаше цвета на кафява пепел. Някога гъстата руса коса висеше на сплъстени редки кичури. Очите й, доскоро живи и яркосини, сега бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Гладките скули бяха изчезнали, заменени от мъртвешки бледи и хлътнали бузи, превърнали чипото носле в закривен клюн. Дантелената нощница висеше върху изпосталялото й тяло като знаме от пилон в безветрено време.
— Какво искаш пак? — промърмори с дрезгав и напрегнат глас Карин. В ноздрите й бяха пъхнати прозрачни тръбички, по които течеше кислород. — Дойде да провериш дали съм умряла, нали?
Ирина пристъпи към широкото легло. В носа я удари противната миризма на дезинфектанти, болест и гниене.
— Нищо ли няма да кажеш? — попита почти беззвучно Карин.
Очите на Зовастина се спряха върху лицето на болната жена. Почти нищо в тяхната връзка не беше планирано предварително, което не бе характерно за нея. Отначало Карин беше просто част от близките й сътрудници, после се издигна до лична нейна секретарка, а след това й стана и наложница. Пет години бяха заедно, следващите пет бяха разделени. Преди около година Карин неочаквано се завърна в Самарканд, но вече болна.
— Всъщност дойдох да видя как си — промълви Зовастина.
— Не, Ирина. Дойде, за да провериш кога ще умра.
Понечи да отговори, че това е последното нещо на света, което желаеше, но споменът за Мишел и предателството на Карин я предпазиха от емоционални отстъпки.
— Поне струваше ли си? — попита тя.
Вече знаеше, че годините безразборен секс с мъже и жени, поемането на всякакви рискове си бяха казали думата и един от случайните партньори на Карин я беше заразил с ХИВ вируса. Самотна, уплашена до смърт и без пукната пара, Карин беше преглътнала гордостта си, за да се завърне на единственото място, където можеше да се надява на помощ.