— Ето ни и в Торчело — въздъхна Касиопея. — Да се надяваме, че сме ги изпреварили.
Виктор слезе от корабчето, следван по петите от Рафаел. Водният „автобус“ ги беше докарал до Торчело след поредица от сложни маневри и отклонения в лагуната на Венеция. Общественият транспорт предлагаше най-незабележимия начин за разузнаване на обекта на предстоящата нощна операция.
Тръгнаха по тясната уличка край застоялите води на канала, следвайки накичена с фотоапарати група туристи, отправили се към прочутите църкви. Уличката свърши пред редица ниски каменни сгради — два ресторанта, няколко магазинчета за сувенири и малък хотел. Предварително проучил картата на острова, Виктор беше наясно, че Торчело представлява тясна дълга ивица суша, на която имаше само градини с артишок и няколко разкошни резиденции. Двата древни храма и ресторантът до тях бяха единствените забележителности.
Двамата пристигнаха във Венеция с полет от Хамбург с прекъсване в Мюнхен. Това беше последната им мисия в Европа, след която се надяваха да се върнат у дома, в Самарканд. Съобразявайки се със заповедта на върховния министър, Виктор възнамеряваше да се добере до седмия медальон преди полунощ, за да може час по-късно да бъде пред базиликата „Сан Марко“.
Появата на Зовастина във Венеция беше крайно необичайна и със сигурност се дължеше на онова, което беше очаквала в продължение на месеци.
Слава богу, че предстоящата кражба се очертаваше да бъде лесна.
Малоун плъзна поглед по елегантната архитектура на древната камбанария с изкусно преплетени колонади и арки, поддържащи мраморната конструкция. Висока петдесет метра, тя се извисяваше над малкото парче земя, а осеяната с дървени мостчета пътека, която се виеше около стените й, пробуди в душата му спомена за Кръглата кула в Копенхаген. Платиха вход от шест евро и поеха нагоре, решили да разгледат острова от най-високата му точка.
Малоун спря до стената, стигаща до гърдите му, и се взря надолу. Видя ясната граница между земята и водата, вкопчени във вековна битка. От тревистото блато излетя ято бели чапли. Градините и лехите с артишок излъчваха спокойствие. Панорамата напомняше на някое от призрачните градчета на американския Див запад.
Базиликата в краката му изглеждаше студена и негостоприемна. Приличаше на набързо издигнат, недовършен хамбар. Според туристическия справочник била построена в навечерието на 1000-ата година от уплашените енориаши, които били сигурни, че настъпва краят на света.
— Каква алегория — извърна се той към Касиопея. — Византийска катедрала, залепена за древногръцки храм. Прегръдка между Изтока и Запада, също като във Венеция.
Малкият площад пред двата храма беше обрасъл с трева. Някога център на активен и пълноценен живот, днес той наподобяваше изоставена селска морава. От него тръгваха няколко прашни пътечки. Две от тях бяха насочени към канала от другата страна на острова, но повечето водеха към отдалечените ферми. Други две каменни сгради гледаха към площада. И двете бяха малки — не повече от дванайсет на шест метра, двуетажни, с островърхи покриви. В тях се помещаваше музеят на Торчело. Според справочника някога те били домове на богати търговци, но днес бяха собственост на държавата.
— Медальонът е там, на втория етаж — обясни Касиопея и посочи към сградата вляво. — Трудно е да се нарече музей, защото експонатите вътре са доста оскъдни: мозаечни фрагменти, капители, няколко картини и книги, малко монети. Предимно старогръцки, римски и египетски.
Той се обърна да я погледне. Очите й бяха насочени зад острова, към централната градска част на Венеция с катедралите, забили остри върхове в потъмняващото небе — признак за приближаваща се буря.
— Какво търсим тук?
Касиопея не отговори и той докосна ръката й. Тя леко потръпна, а очите й се насълзиха. Може би мрачната атмосфера на Торчело беше пробудила в душата й тъжни спомени, помисли си той.
— Това място е мъртво — прошепна тя.
Бяха сами на върха на камбанарията. Ленивата тишина се нарушаваше от далечните гласове, стъпки и смях на туристите, които се изкачваха нагоре.
— Или също — внимателно рече Малоун.
— Липсва ми — прехапа устни тя.
Дали тази откровеност означава и повече доверие към мен? — запита се Малоун.
— Нищо не можеш да направиш — съчувствено промърмори той.