Выбрать главу

— Не бих казала.

Тонът й никак не му хареса.

— Какво си намислила?

Тя не отговори, а и той не настоя повече. Очите му проследиха погледа й, отправен над покривите. От двете страни на пътеката, водеща към затревения площад, бяха разпънати сергии, предлагащи дантели, стъкло и сувенири на минаващите туристи. Малка група от тях се беше насочила към храмовете.

Между тях зърна едно познато лице. Виктор.

— И аз го видях — обади се Касиопея.

На камбанарията се появиха и други посетители.

— Мъжът до него наряза гумите ни — добави тя.

Двамата се отделиха от групата и тръгнаха към музея.

— Трябва да слизаме, защото и на тях може да им хрумне да огледат терена отвисоко — загрижено рече Малоун. — Да не забравяме, че ни смятат за мъртви.

— Като това място — мрачно допълни тя.

35

Венеция, 15:20 ч.

Стефани слезе от водното такси и пое по тесните криволичещи улички. Стараеше се да следва инструкциите, които получи в хотела, но Венеция беше един огромен лабиринт. В момента се намираше в Дорсодуро — спокоен и живописен квартал на богати хора, който нямаше нищо общо с тесните улички в центъра, претъпкани с магазинчета.

Пред очите й бавно изплува дворецът. Строго симетричен, носещ следи на отминала слава, впечатляващо красив с контраста между тухлените, обрасли с лози стени и изящните орнаменти от бял мрамор.

Бутна портата от ковано желязо и съобщи за появата си с леко почукване на входната врата. Отвори й жена на средна възраст с бледо лице, облечена като прислужница.

— Искам да видя мистър Винченти — каза Стефани. — Кажете, че му нося поздрави от президента Дани Даниълс.

Жената я огледа любопитно, но по нищо не пролича, че свързва името на Даниълс с президента на Съединените щати. За всеки случай Стефани извади сгънат на две лист и й го подаде.

— Предайте му това, моля.

След кратко колебание прислужницата кимна и изчезна във вътрешността на къщата. Стефани се въоръжи с търпение и зачака. Две минути по-късно вратата отново се отвори. Този път доста по-широко. Поканиха я да влезе.

— Очарователно представяне — каза Винченти.

Настаниха се в правоъгълна стая с позлатен таван. Блясъкът на изящните, лакирани преди стотици години мебели й придаваше особена елегантност. Във въздуха се долавяше аромат на препарати за полиране, примесен с миризмата на котки.

— Лично от президента на Съединените щати — промърмори Винченти с листа в ръце, очевидно поласкан от оказаната му чест.

— Вие сте интересна личност, мистър Винченти. Американски гражданин на име Огъст Ротман, роден в щата Ню Йорк. — Тя поклати глава. — Но защо Енрико Винченти? Какво ви накара да промените името си?

— Имиджът, какво друго — сви рамене той.

— Звучи някак… „по-континентално“ — каза тя след леко колебание.

— Всъщност изборът на името беше добре обмислен. Енрико идва от Енрико Дандоло, трийсет и деветия дож на Венеция, живял в края на дванайсети век. Той е водач на Четвъртия кръстоносен поход за завладяването на Константинопол, който слага край на византийската империя. Изключителен човек, превърнал се в легенда. А фамилията Винченти заимствах от друг венецианец, живял също през дванайсети век. Бенедиктински монах и благородник. Подава молба да бъде освободен от монашеската клетва, след като близките му загиват в Егейско море. Сключва брак, от който се раждат пет деца. Изключително съобразителен и гъвкав човек, от когото дълбоко се възхищавам.

— И така станахте Енрико Винченти, венециански аристократ — кимна тя.

— Нима не звучи добре?

— Ще позволите ли да продължа с информацията, с която разполагам?

Винченти кимна.

— Вие сте на шейсет години, бакалавър по биология от Университета на Северна Каролина. Получавате магистърска степен в университета „Дюк“ и защитавате докторат по вирусология в Джон Инес Сентър към Университета на Източна Англия. Там ви наема пакистанска фармацевтична компания, свързана с правителството на Ирак. Работите за иракчаните още от създаването на програмата им за биологично оръжие през 1979 година, малко след като Саддам поема властта. Работното ви място се намира в Салман Пак, северно от Багдад — лаборатория за създаване на патогенни вируси, управлявана от Текникъл Рисърч Сентър. Ирак подписва Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия още през 1972 година, но Саддам така и не я ратифицира. Оставате на тази работа до 1990 година, малко преди Първата война в Залива, завършила катастрофално за Ирак. Тогава цялата научноизследователска дейност е прекратена и вие изчезвате.