— Дотук всичко е точно, мис Нел — спокойно кимна Винченти. — Или да ви наричам Стефани?
— Както предпочитате.
— Добре, Стефани. С какво съм привлякъл вниманието на президента на САЩ?
— Не съм свършила.
Той галантно кимна и с жест я подкани да продължи.
— Вашите научни интереси и тези на вашите колеги имат конкретна насоченост: антракс, ботулин, рицин, холера, салмонела и дори едра шарка.
— Нима във Вашингтон още не са разбрали, че всичко това е измислица?
— Може би са го разбрали, но чак през 2003-та, когато Буш нахлу в Ирак. През 1990 година всичко е изглеждало достоверно. На мен най-много ми хареса камилската шарка, която негодници като вас смятаха за идеалното оръжие. Далеч по-безопасна за производство от едрата шарка, но изключително ефикасна като етническо оръжие, защото голяма част от иракчаните имат имунитет срещу нея благодарение на дългогодишните си контакти с камили. Но за европейци, американци и израелци нещата съвсем не стоят така. Те са изложени на сериозен риск от тази зооноза.
— Още една измислица — спокойно отвърна Винченти, а тя остана с чувството, че този човек е в състояние да повтаря една лъжа до безкрайност, и то с нагла убедителност.
— Напротив, истина е — отвърна тя. — Подкрепена с купища документи и снимки. Именно затова изчезвате от Ирак в края на 90-те.
— Слезте на земята, Стефани — снизходително рече Винченти. — През осемдесетте години на миналия век никой дори не си е помислял, че биологическите оръжия са оръжия за масово унищожение. Вашингтон не даваше пет пари, докато Саддам все пак успя да види техния потенциал.
— Но днес сме на друго мнение. Тези оръжия са напълно реална заплаха. Много хора са убедени, че първата биологична война няма да бъде глобален катаклизъм, а по-скоро ограничен регионален конфликт. Някой зъл диктатор ще скочи срещу съседите си, без да обръща внимание на моралните норми. Омразата ще доведе до масови убийства, както вече се случи по време на войната между Ирак и Иран през осемдесетте. Доколкото ни е известно, именно тогава вашите разработки са били изпробвани върху хора.
— Интересна теория, но това си е проблем на вашия президент — промърмори Винченти. — Мен какво ме интересува?
Стефани прецени, че е време да смени тактиката.
— Компанията „Филоджен Фармасютик“ се развива прекрасно. Вие притежавате два милиона и четиристотин хиляди акции от нея, или четирийсет и два процента. Което ви прави най-големият акционер в конгломерат с внушителни активи, между които фигурират филиали за производство на козметика, тоалетни принадлежности, сапун, замразени храни и голяма верига от универсални магазини в Европа. Преди петнайсет години сте закупили компанията на безценица…
— Вашето разследване със сигурност не е подминало факта, че по онова време тя беше на прага на банкрута — подхвърли Винченти.
— Което повдига неизбежния въпрос: как сте успели не само да я купите, но и да я изправите на крака?
— Да сте чували за първично публично предлагане? Много хора инвестираха парите си в нея.
— Не е точно така. Голяма част от началния капитал е бил ваш — по наши изчисления, около четирийсет милиона долара. Спестили сте доста пари от службата си при един диктатор.
— Иракчаните действително бяха щедри — кимна домакинът. — Освен това ми предложиха великолепни условия за здравно осигуряване и пенсия.
— Мнозина са спечелили. Разполагаме със сведения за немалко микробиолози на ключови позиции в онази програма, включително и за вас.
Доловил променената интонация в гласа й, той вдигна глава.
— Каква ли е причината за вашето посещение?
— Вие несъмнено сте добър бизнесмен и отличен предприемач. Но корпорацията ви е прекалено голяма. Твърде много пасиви и въпреки това вие продължавате да вървите нагоре.
Едуин Дейвис я беше информирал добре.
— Може би Даниълс иска да инвестира? — вдигна вежди Винченти. — Колко остава от мандата му? Три години, нали? Предайте му, че все ще се намери едно място за него в борда на директорите.
Тя извади от джоба си пликчето със слонския медальон и му го подхвърли. Той го улови с изненадваща сръчност.