Не защото янките се бяха ровили в миналото му — това скоро щеше да престане да има каквото и да било значение. Не се притесняваше и за тяхната шпионка, която беше мъртва и погребана на недостъпно място. Не. Стомахът му беше свит на топка заради буквите върху онази монета. ZH. Зета и ета. Живот.
— Вече можеш да влезеш — подвикна той.
Питър О’Конър се появи от съседното помещение, където беше останал по време на целия разговор. С него в салона влезе и една от многото котки, които живееха в двореца.
— Какво ще кажеш?
— Тя е пратеник, който подбира думите си много внимателно — отбеляза О’Конър.
— Медальонът й е точно като онези, които издирва Зовастина. Отговаря напълно на описанието, което ти вчера ми донесе в хотела.
Но Винченти все още не можеше да разбере защо монетите са толкова важни.
— Има нещо ново: тази вечер Зовастина пристига във Венеция.
— На официално посещение? — вдигна вежди Винченти. — Във вестниците няма нищо за него.
— На частно посещение. Пристига през нощта с частен самолет и отлита няколко часа по-късно. Ватиканът е уредил формалностите с италианските митнически власти. Току-що го научих от свой източник.
Нещата се изясняваха. Нещо предстоеше да се случи. А както обикновено Зовастина беше няколко стъпки напред.
— Трябва да разберем кога пристига и къде отива.
— Вече работя по въпроса. Ще бъдем готови.
Сега той беше на ход.
— Готови ли сме в Самарканд?
— Чакаме само вашата заповед.
Винченти реши да се възползва от отсъствието на врага. Нямаше смисъл да чака до края на седмицата.
— Приготви самолета. След час излитаме. Но искам да сме в течение на всичко, което върховният министър върши тук.
О’Конър кимна.
Оставаше най-важното, което наистина го безпокоеше.
— И още нещо — небрежно каза Винченти. — Трябва да изпратя едно съобщение във Вашингтон. Което трябва да бъде категорично и кристално ясно. Стефани Нел да бъде ликвидирана, но преди това да се вземе медальонът, който е у нея.
36
Малоун с удоволствие поглъщаше спаначените спагети със сирене и шунка. Преди час Виктор и партньорът му бяха напуснали острова. Те останаха двайсетина минути в музея, а след това огледаха района около базиликата — най-вече градината между църквата и канала с размерите на пълноводна река между Торчело и съседното островче. Двамата с Касиопея следяха действията им от различни позиции. Очевидно сигурен в своята анонимност и концентриран върху предстоящата задача, Виктор не забеляза нищо.
Изчакаха ги да се качат на водния „автобус“ и Малоун и Касиопея се насочиха към селцето. Един от продавачите на сувенири ги увери, че местният ресторант „Локанда Чиприани“ съществува вече няколко десетилетия и се смята за един от най-добрите във Венеция. Всяка вечер бил препълнен с клиенти, пристигащи по вода специално заради добрата му кухня. Вътре беше много приятно — дървен таван върху масивни греди, дебели стени, облицовани с теракота, и цяла галерия от снимки на знаменитости, отбивали се тук през годините: Хемингуей, Пикасо, Даяна и Чарлс, кралица Елизабет, Чърчил, плюс десетки актьори и певци. Под всяка от снимките имаше текст с благодарностите на известните клиенти.
Те си избраха маса в градината, под сянката на църковната камбанария. Малоун беше принуден да признае, че храната наистина е великолепна. Дори Касиопея беше гладна. След ранната закуска в Копенхаген и двамата не бяха хапвали нищо.
— Той ще се върне след мръкване — спокойно каза тя.
— Още един пожар?
— Вероятно. Това е в стила им. Въпреки че в случая не е необходимо да си правят този труд, защото никой няма да забележи липсата на монетата.
След като Виктор си бе отишъл, те бяха влезли в музея. Касиопея беше права по отношение на колекцията, която наистина се оказа доста скромна: отделни фрагменти от колони, капители, мозайки и няколко картини. В две остъклени витрини на втория етаж се съхраняваха части от порцеланови сервизи, накити и домакински прибори, най-вероятно открити в Торчело и околностите му. В едната от тях беше изложен и слонският медальон, в компанията на множество небрежно разпръснати монети. Малоун бе забелязал, че в сградата липсва алармена инсталация. Единствената грижа на пълната жена с бяла рокля, очевидно уредничка на музея, беше да предупреждава посетителите да не използват фотокамери.