— Ще го убия този мръсник! — процеди сега през зъби Касиопея.
Малоун не се изненада. Още на камбанарията беше усетил гнева й.
— Мислиш, че Ирина Зовастина е поръчала отстраняването на Или? — погледна я внимателно той.
Тя престана да се храни.
— Имаш ли доказателства освен факта, че къщата му е изгоряла до основи?
— Знам, че е нейна работа!
— Нищо не знаеш.
Касиопея остана неподвижна. Мракът бавно се спускаше над градината.
— Знам достатъчно — промълви с голямо закъснение тя.
— Само догадки, Касиопея — въздъхна той. — Пожарът наистина е подозрителен, но ако е нейно дело, трябва да знаеш и причините.
— А ти как постъпи, когато Гари беше застрашен?
— Прибрах си го обратно. Цял-целеничък.
Тя очевидно съзнаваше, че той е прав. Главното правило при всяка мисия: никога не изпускай целта от поглед!
— Не се нуждая от съветите ти.
— Трябва само добре да си помислиш.
— Котън, тук става нещо, което ти едва ли можеш да прецениш. Върви си у дома и ме остави да действам както си знам.
— Не мога.
Стресна го вибрацията в джоба на панталоните му. Измъкна телефона и хвърли поглед към дисплея.
— Хенрик — съобщи полугласно той и натисна бутона за връзка.
— Котън, току-що разговарях с президента Даниълс!
— Сигурно ти е казал интересни неща.
— Стефани е във Венеция със задачата да се срещне с човек на име Енрико Винченти. Президентът е обезпокоен, защото са изгубили контакт с нея.
— А защо се е обадил на теб?
— Търсеше те, но усетих, че вече знае за присъствието ти във Венеция.
— Едва ли му е било трудно при масовото сканиране на паспорти по летищата. Разбира се, ако човек знае за коя държава става въпрос.
— Той очевидно е знаел.
— Защо са изпратили тук Стефани?
— Той твърди, че Винченти е свързан с Ирина Зовастина. Аз знам много неща за този човек, който действително е проблем. Даниълс добави, че вече двайсет и четири часа нямат връзка с друг агент, изпратен там преди Стефани. Предполагат, че е мъртъв. Става въпрос за жена на име Наоми Джонс.
Малоун затвори очи. С Наоми се бяха включили в проекта „Магелан“ почти по едно и също време, бяха изпълнявали съвместни задачи. Тя беше добър агент и още по-добър приятел. В някогашната му служба рядко се случваше някой да бъде уволнен. Хората или напускаха, или умираха. Той самият беше присъствал на немалко траурни церемонии.
— Винченти има ли нещо общо с това? — попита Малоун.
— Според Даниълс, да.
— Разкажи ми за Стефани.
— Отседнала е в хотел „Монте Карло“ на една пресечка северно от базиликата „Сан Марко“.
— Защо не използват свой човек?
— Той каза, че техният човек там е била Наоми Джонс. Поиска да се свържа с теб и да те помоля да провериш какво става със Стефани. Ще го направиш ли?
— Да, ще имам грижата.
— Как вървят нещата там?
Малоун хвърли поглед към Касиопея и отвърна:
— Зле.
— Предай на Касиопея, че всеки момент ще получи пакета, който поръча.
Малоун прекъсна линията и се извърна към спътницата си.
— Говорила си с Хенрик?
— Преди три часа — кимна тя. — Веднага след като засякохме крадците.
Бяха се разделили, за да огледат двата музея едновременно.
— Стефани е във Венеция и вероятно е в беда — съобщи й той. — Трябва да се погрижа за нея.
— Добре. Тук мога да се оправя и сама.
Той обаче имаше всички основания да се съмнява.
— Те няма да се върнат, преди да се стъмни — добави тя. — Разпитах местните. Нощем островчето е пусто, с изключение на хората, които идват да вечерят. Затварят в девет, а последният воден автобус потегля в десет. След този час никой не остава тук.
Появи се сервитьор със сребриста кутия, вързана с червена панделка. В другата му ръка се поклащаше дълга почти метър платнена торба. Обясни, че са пристигнали преди малко с водно такси. Малоун му даде две евро бакшиш и човекът се отдалечи.
Касиопея отвори кутията, надникна в нея и я плъзна към него. Вътре имаше два автоматични пистолета с резервни пълнители.