Виктор взе костенурката, а партньорът му вдигна и втората раница.
— Бързо влизаме, още по-бързо излизаме. Ясно?
— Едва ли ще е трудно — кимна партньорът му.
Виктор беше на същото мнение.
Касиопея беше заела позиция пред главния вход на базиликата, възползвайки се от прикритието на шестте широки колони. Влагата постепенно беше преминала в ситен дъждец, но за щастие нощта беше топла. Лекият бриз къдреше водата на лагуната и поглъщаше всякакви звуци, включително и онези, които тя отчаяно очакваше да чуе. Най-вече боботенето на моторницата оттатък градината вдясно, която вече би трябвало да е стигнала пристана.
От стълбите пред храма започваха две отъпкани пътеки. Едната водеше към кея, където сигурно бе спрял Виктор, а другата стигаше чак до водата. Сега й беше нужно търпение. Трябваше да ги изчака да влязат в музея и да се качат на втория етаж. След което щеше да им предложи доза от собственото им лекарство.
39
Малоун бавно отлепи лодката от каменния кей. Стефани седеше до него. Полицейски моторници с включени синьо-червени светлини бързо се приближаваха към пилоните в края на площад „Сан Марко“.
— Тук ще настъпи ад — промърмори Малоун.
— Даниълс би трябвало да помисли за това, преди да се намеси.
Лодката пое на север между светлините от двете страни на брега. Нови полицейски моторници се носеха срещу тях с включени сирени. Стефани извади мобилния си телефон, набра един номер, включи на микрофон и се приближи до Малоун.
— Едуин — извика тя. — Имаш късмет, че не си наблизо, за да ти сритам задника.
— Нали работиш за мен? — попита Дейвис.
— Трябваше да разполагам с трима души на онзи площад. Защо никой от тях не се появи?
— Защото ти изпратихме Малоун. Чувал съм, че той се равнява на трима.
— Не те знам кой си — наведе се над микрофона Малоун. — Поласкан съм от това, което чух, но в момента аз съм с нея. Ти ли отзова подкреплението?
— Имаше теб и снайпериста на покрива. Това й беше достатъчно.
— Сега вече наистина ще ти сритам задника! — просъска тя.
— Хайде първо да свършим работата. После ще имаме време да го обсъдим.
— Какво става, по дяволите? — повиши тон Стефани. — Защо Котън е тук?
— Искам да знам какво се случи.
Тя потисна гнева си, описа ситуацията с няколко думи и добави:
— В момента на площада е пълна лудница.
— Което не е чак толкова лошо — отбеляза Дейвис.
Първоначално искаха да проверят дали Винченти ще реагира. Хотелът й беше поставен под непрекъснато наблюдение. Веднага след като Стефани излезе, неколцина мъже хукнаха нагоре по стълбите с очевидното намерение да отмъкнат медальона. Тя се питаше какво е наложило промяната в тази стратегия, както и включването на Малоун, но реши да се въздържи.
— Все още не си ми отговорил защо Котън е тук — промърмори в слушалката тя.
Малоун направи плавен ляв завой и компасът показа североизток. После увеличи скоростта.
— Какво правите в момента? — пожела да узнае Дейвис.
— Пътуваме към поредния проблем — отвърна Малоун. — Отговори на въпроса й.
— Искаме голям купон на „Сан Марко“ тази вечер.
Стефани замълча в очакване.
— Имаме информация, че Ирина Зовастина пътува за Венеция. Ще кацне в рамките на следващите два часа. Доста необичайно, меко казано. Държавен глава отива на тайно посещение в чужда страна без никакви видими причини. Трябва да разберем какво ще прави там.
— А защо не я попитате? — обади се Малоун.
— Винаги ли си толкова услужлив? — изръмжа Дейвис.
— Това е едно от най-добрите ми качества.
— Ние знаем и за пожара в Копенхаген, и за медальоните, мистър Малоун — рече Дейвис. — В момента един от тях е у Стефани. Ще бъдеш ли така любезен да ми спестиш глупостите и да се опиташ да ни помогнеш?
— Толкова ли е зле? — попита Стефани.
— Никак не е добре.
Тя знаеше, че винаги може да разчита на сътрудничеството на Малоун.
— Накъде ще се насочи Зовастина?
— Към базиликата, някъде около един след полунощ.
— Явно разполагаш с отлична информация.
— Благодарение на един от безупречните ни източници. Толкова безупречен, че започвам да си задавам някои въпроси.