— Мога да се справя с гадинките.
— А не е ли по-добре да я убиеш и това да реши всичко? — попита с усмивка азиатецът.
Винченти безпогрешно долови огромните му амбиции.
— Би било глупаво — поклати глава той. — Имам предвид нещо много по-добро.
— А ще имаш ли подкрепата на Лигата?
— Съветът на десетте одобрява всички мои действия.
— Не всички, приятелю — усмихна се Камил. — Знам какво говоря. Онзи опит за покушение беше твое дело, нали? Да, да, няма смисъл да го потвърждаваш. Но ти я предупреди и тя постави снайпериста на покрива. Иначе нямаше как да реагира толкова бързо. — Помълча за момент, после тихо добави: — Питам се, дали няма да предадеш и мен?
— Искаш ли да наследиш поста й?
— Предпочитам да остана жив.
Винченти извърна глава към прозорчето, зад което се виждаха плоските покриви на къщите, сините куполи и минаретата на джамиите. Самарканд беше разположен в долина, заобиколена от планини. Нощта скриваше смога, който почти никога не се вдигаше от древната земя. В далечината се очертаваше мъгливият силует на голяма фабрика, която някога беше произвеждала стоки за Съветския съюз, а днес допринасяше за брутния вътрешен продукт на Федерацията. Лигата беше вложила милиарди за нейната модернизация, планираше и по-нататъшни инвестиции. Затова той искаше да бъде сигурен.
— Колко силно желаеш да станеш върховен министър?
— Зависи — отвърна Камил. — Възможно ли е това да стане с подкрепата на Лигата?
— Аз не се безпокоя от вирусите на Зовастина. И ти би трябвало да мислиш като мен.
— О, мой могъщи приятелю! — въздъхна Камил. — Знаеш ли колко много врагове си отидоха внезапно? Странно е, че никой не го забелязва. Нейните болести действат безупречно. Просто настинка или грип с тежки усложнения.
Макар че бюрократите на Федерацията, включително Зовастина, ненавиждаха всичко съветско, те бяха усвоили отлично опита на своите корумпирани предшественици. Затова Винченти подбираше думите си много внимателно, като същевременно не забравяше да дава щедри обещания.
— Нищо не става без риск — каза той.
— Така е — сви рамене Ревин. — Но понякога рискът е прекалено голям.
Винченти отново насочи поглед към Самарканд. Един древен град, основан около пети век преди Христа и наричан с най-различни имена: „Градът на сенките“, „Градината на душата“, „Бисерът на Исляма“, „Столицата на света“. Християнско средище преди нашествията на мюсюлмани и руснаци. Благодарение на съветската власт Ташкент, който бе на двеста километра на североизток, бе просперирал. Но Самарканд си остана духовният център на региона.
Очите му спряха върху лицето на Камил Ревин.
— Предстои ми да предприема една изключително опасна стъпка — промълви той. — Наближава краят на мандата ми като председател на Съвета на десетте. Ако ще правим нещо, трябва да го направим сега. Както казваме ние: „Или си свърши работата, или стани от гърнето“. Участваш ли, или не?
— Ако кажа „не“, вероятно няма да доживея утрото — въздъхна Ревин. — Участвам.
— Радвам се, че се разбираме.
— А каква е стъпката, която се готвиш да предприемеш? — попита външният министър.
Винченти отново насочи поглед към стотиците минарета. Върху едно от тях светеха огромни букви на арабски, които гласяха: БОГ Е БЕЗСМЪРТЕН. Въпреки хилядолетната си история Самарканд продължаваше да излъчва мрачната тържественост на една култура, отдавна лишена от въображение. Зовастина изглеждаше решена да промени това и имаше ясна представа как да го постигне. Декларацията пред Стефани Нел, че историята не е сред силните му страни, беше абсолютна лъжа. На практика тя беше една от големите цели в живота му. Силно се надяваше, че не допуска грешка, опитвайки се да вдъхне живот на миналото. Но сега това беше без значение. Вече беше късно да се променя. Заби очи в лицето на съзаклятника си и тихо отговори:
— Това е стъпка, която ще промени света.
41
Торчело
Мислите на Виктор бясно препускаха. Костенурката продължаваше програмираното си настъпление в приземния етаж на музея, оставяйки след себе си вонята на гръцки огън. За миг си представи как двамата с Рафаел заедно атакуват входната врата, но после поклати глава. Дебелите дъски и напречната греда отвън обричаха на провал всякакви усилия в тази посока. Решетъчните прозорци бяха единственият път навън.