— Колко по-ниска?
В гласа на банкера прозвуча скептицизъм.
— Два пункта.
— Защо очакваш да ги получиш?
— От теб съм теглил кредити за милиони, Артур — въздъхна Винченти. — И съм ти ги изплащал до последния цент, със съответната лихва. Това е причината, поради която очаквам преференциално отношение.
— Доколкото съм информиран, ти и в момента ползваш кредити от моите банки, и то значителни.
— Които се изплащат коректно.
Банкерът очевидно знаеше, че е точно така.
— Каква ще бъде моята полза от подобно споразумение? — попита той.
Най-после нещо конкретно.
— Каква част от „Филоджен“ притежаваш? — попита Винченти.
— Притежавам сто хиляди акции, които закупих по твоя лична препоръка.
Винченти набучи на вилицата си поредния къс от печената птица.
— Наясно ли си с вчерашната им котировка на борсата?
— Не съм си направил труда.
— Шейсет и един и четвърт, нагоре с половин процент. Действително е добра инвестиция, Артур. Миналата седмица самият аз изкупих почти петстотин хиляди акции. — Винченти натопи късчето птиче месо в пълнежа от пушена моцарела и добави: — Тайно, разбира се.
От изражението на Беноа пролича, че е разбрал посланието.
— Нещо голямо, а? — подхвърли той.
Макар и хотелиер аматьор, колегата на Винченти във Венецианската лига обичаше да прави пари.
— Не мога да ти кажа, Артур — въздъхна с престорено съжаление той. — Вътрешната политика на фирмата не го позволява. Дори изпитвам срам от въпроса ти.
— Тук тези правила не важат — подсмихна се Беноа. — Забрави ли, че ние ги пишем, също като законите? Хайде, изплюй камъчето!
— Няма да стане! — отсечи Винченти и зачака. Както обикновено, алчността на приятеля му щеше да надделее.
— За кога ти трябва този милиард или милиард и половина?
Винченти преглътна залъка си и отпи от виното.
— Най-късно до шейсет дни.
Беноа прецени чутото, след което зададе следващия си въпрос:
— Срок на заема? Разбира се, ако отпускането му изобщо бъде възможно.
— Двайсет и четири месеца.
— Милиард долара, плюс лихвите, които ще бъдат и изплатени след две години?
Винченти не отговори и продължи да дъвче, оставяйки другия сам да си направи заключенията.
— Както вече споменах, корпорацията ти е силно задлъжняла — продължи Беноа. — Моите финансови експерти едва ли ще бъдат склонни да отпуснат нов заем.
Винченти реши, че вече е време да обяви това, което се очакваше от него.
— Ти ще наследиш поста ми в Съвета на десетте.
— Откъде знаеш? — изненада се Беноа. — Членовете имат право на свободен избор.
— Нищо не е свободно, Артур — поклати глава Винченти. — Мислех, че вече си го разбрал. Моят мандат свършва, а на теб ти предстоят две години начело на Съвета.
Беноа отдавна мечтаеше да поеме високия пост в Лигата и Винченти отлично го знаеше. Но там щяха да му трябват приятели, които да му бъдат задължени. До този момент такива бяха четирима души от петимата, които оставаха в Съвета. Сега купуваше и петия.
— Добре — кимна Беноа. — Но ще ми трябват няколко дни, за да разпределя риска между няколко банки.
— Направи го — усмихна се Винченти, продължавайки да се храни. — Трябва да ми повярваш, Артур. Не е зле да се обадиш на борсовия си посредник.
45
Зовастина погледна часовника си „Луи Вюитон“, който й беше подарен от външния министър на Швеция по време на официалното й посещение там преди няколко години. Той беше очарователен джентълмен, който открито флиртуваше с нея. Тя отговори на вниманието му, макар и не по начина, който очакваше висшият дипломат. Същото се случваше и с папския нунций Колин Мичънър, който очевидно изпитваше удоволствие да я дразни. През последните няколко минути двамата крачеха напред-назад по централната пътека на базиликата, очаквайки края на подготовката, която течеше зад олтара.
— Какво ви кара да работите за папата? — поинтересува се тя. — Секретар на предишния, обикновен нунций при сегашния…
— Светият отец обича да ми възлага специални мисии.
— Като тази с мен?
— Разбира се — кимна Мичънър. — Вие сте специална.
— Защо?
— Защото сте държавен глава.
И този си го бива, помисли Зовастина. Съобразителен и изкусен в словото, без да казва нищо конкретно, също като шведския дипломат. Обърна се и махна към една от солидните мраморни колони, основата на която беше заобиколена от каменна пейка, пред която имаше предпазни въжета.