— Какви са тези черни петна?
Имаше ги върху всички колони в църквата.
— Навремето и аз се запитах същото — отвърна Мичънър. — В продължение на столетия тези пейки са били заемани от вярващи, които облягали глави върху колоните, а мазнината от косите им постепенно се просмуквала в мрамора. Представяте ли си колко милиона глави са го правили, за да се появят тези следи?
Тя завиждаше на Запада за историческите богатства. За нещастие нейната родина бе обект на непрекъсната агресия, а окупаторите бяха правили всичко възможно да унищожават културното наследство на предшествениците си. Отначало персите, а след тях гърците, монголите, турците и накрая — руснаците. Тук-там беше оцелял по някой исторически паметник, но никой от тях не можеше да се сравнява с този златен храм.
Намираха се вляво от високия олтар. Двамата й бодигардове стояха на разстояние, от което можеха да чуят гласа й.
— Виждате ли каменното сърце? — посочи към мозаечния под Мичънър.
Тя проследи погледа му. Сърцето беше малко и ненатрапчиво, почти сливащо се с ярките фигури наоколо.
— В продължение на много време никой не е знаел какво представлява това. Но преди петдесет години, по време на реставрация на пода, вдигнали плочата и под нея открили малка кутия с изсъхнало човешко сърце. То принадлежало на дож Франческо Ерицо, починал през 1646 година. Научих, че тялото му е положено в църквата „Сан Мартино“, но последната му воля била най-съкровената му същност да бъде погребана близо до светеца покровител на Венеция. — Ръката му махна по посока на високия олтар. — Свети Марко.
— Знаете ли нещо за най-съкровената същност?
— Човешкото сърце? Че кой не го знае? Предците ни са смятали сърцето за извор на мъдрост и интелигентност, на дълбоката същност на човека.
И по тази причина Птолемей е използвал онзи израз, помисли си тя. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.
— Нека ви покажа и още нещо — каза Мичънър.
Прекосиха храма и стигнаха до преградата пред олтара, изпълнена с многобройни квадрати, ромбове и четириъгълници, вградени в цветен мрамор. Зад преградата се виждаха неколцина коленичили мъже, приведени над масата на олтара, върху която лежеше каменен саркофаг, окъпан в ярка светлина. Дългата почти два метра желязна решетка отпред беше отместена.
Мичънър спря, усетил интереса й.
— През 1835 година олтарната маса била издълбана, за да се освободи място за светеца. Ето къде почива той. Тази нощ саркофагът ще бъде отворен за пръв път. — Папският нунций погледна часовника си. — Наближава един след полунощ. Скоро ще бъдат готови.
Тя продължи да следва мъжа, който я дразнеше все повече и повече, към другия край на базиликата. Спряха в края на слабо осветена напречна пътека и Мичънър вдигна глава към една от мраморните колони.
— През 976 година базиликата била унищожена от пожар — започна той. — Била възстановена и осветена отново през 1094 година. По време на посещението ми в Самарканд вие правилно отбелязахте, че през тези сто и осемнайсет години никой не се е интересувал къде се намира тялото на свети Марко. Но на 26 юни 1094 година, по време на тържествената литургия в чест на възстановения храм, се случило чудо. От тази колона се разнесъл силен грохот, откъртили се каменни късове, цялата църква се разтърсила. После от мрамора се появила ръката, а след нея и цялата фигура на светеца. Свещеници и богомолци се струпали около него. Сред тях бил и самият дож. Всички били убедени, че повторната поява на свети Марко означава възстановяването на мира и благополучието по света.
Зовастина беше повече развеселена, отколкото впечатлена.
— Чувала съм тази история. Странно как мощите се появили отново точно когато новата църква, а и самият дож се нуждаели от финансовата подкрепа на венецианците. Предполагам, че цялата работа е била организирана от дожа или някой изобретателен негов помощник. Блестящ политически ход, за който се говори и до днес, деветстотин години по-късно.
— Пълно отсъствие на вяра — развеселено поклати глава Мичънър.
— Аз се съсредоточавам върху реалните неща.
— Като Александър Велики, който лежи в онзи гроб? — посочи олтара Мичънър.