Скептицизмът му я разтревожи.
— А откъде сте сигурен, че това не е той? Църквата няма представа на кого е принадлежало тялото, което венецианските търговци откраднали от Александрия преди повече от хиляда години.
— А вие откъде сте сигурна, че е той, госпожо министър?
Заковала очи в мраморната колона, която подпираше огромния свод на храма, Зовастина не се сдържа и погали хладната й повърхност. Дали в легендата за светеца, който се появява от нея, имаше някаква истина? Много обичаше такива истории. И реши да разкаже на нунция една от тях.
Евмен беше изправен пред трудна задача. Като личен секретар на Александър той беше удостоен с честта да се увери, че царят ще бъде погребан редом с любимия си Хефестион. От смъртта на господаря му бяха изминали три месеца, но балсамираното му тяло все още лежеше в двореца. Повечето от неговите приближени отдавна бяха напуснали Вавилон, за да поемат контрола над своите части от разделената империя. Намирането на подходящ труп за размяна не беше лесна работа, но в околностите на близкото село бяха открили мъж на възрастта на Александър, с приблизително същия ръст. Евмен го отрови и го прехвърли на един от египетските балсаматори, който беше останал в града срещу обещанието за щедро възнаграждение. След като си свърши работата, египтянинът потегли на път, но един от съучастниците на Евмен го уби. Подмяната на труповете стана по време на силна лятна буря, потопила града в пороен дъжд. Увит в позлатено ленено платно и облечен в златна роба с корона на главата, неизвестният труп не можеше да бъде разпознат от никого. Евмен кри тялото на Александър още няколко месеца, изчаквайки царската погребална процесия да напусне Вавилон и да поеме по дългия път към Гърция с подмененото тяло в саркофага. После градът потъна в летаргия, от която не му беше писано да се изтръгне. Евмен и двамата му съучастници успяха незабелязано да се измъкнат и да поемат на север с тялото на Александър, изпълнявайки последното му желание.
— Значи това тяло тук в крайна сметка може и да не е на Александър, така ли? — попита Мичънър.
— Не си спомням да съм ви обещала разяснения.
— Не сте, госпожо министър — усмихна се папският пратеник. — Но вашата история много ми хареса.
— Тя е точно толкова интересна, колкото вашата легенда за колоната.
— Достоверността им май наистина е еднаква — кимна той.
Но Зовастина беше на друго мнение. Нейната история беше открита върху древен пергамент, подложен на рентгенов анализ. В продължение на столетия буквите бяха останали скрити за човешкото око, отстъпвайки едва пред модерните технологии. Това не беше приказка. Александър Велики никога не е бил погребван в Египет. Бил е пренесен на друго място, впоследствие открито от Птолемей — първия гръцки фараон. Място, към което се надяваше да бъде насочена от мумията, погребана на десетина метра от нея.
— Готови сме — обяви един мъж, който излезе иззад олтара.
Нунцият кимна и я покани с жест да мине напред.
— Време е да проверим чия легенда е истина, госпожо министър — промълви той.
46
Виктор гледаше как жената изкачва стъпалата към палубата с пистолет в ръка.
— Хареса ли ти пожара? — попита тя.
— Тъпа кучка! — изсъска той, остави мотора да работи на празен ход и тръгна към нея.
— Хайде де, ела! — подкани го тя и насочи пистолета в главата му.
Очите й бяха потъмнели от омраза.
— Убиваш, без да ти мигне окото, а? — спря се той.
— Ти също.
— И кого съм убил?
— Може би си бил ти или някой друг от вашия Свещен отряд. В Самарканд, преди три месеца. Или Лунд. Къщата му изгоря до основи от вашия гръцки огън.
Той си спомни мисията. Беше я изпълнил лично по нареждане на Зовастина.
— А ти си онази от Копенхаген. Видях те пред музея, а след това и в къщата.
— Където се опита да ни убиеш.
— Май сами си го търсехте — ти и приятелчетата ти.
— Какво знаеш за смъртта на Или? Ти си шеф на Свещения отряд на Зовастина.
— Откъде знаеш? — учуди се той, после изведнъж се досети. — Монетата, която разгледах в онази къща. Снели сте отпечатъци.
— Умник.
Личеше, че тя се бори с някакви болезнени мисли, и той реши да раздуха пожара на емоциите й.