— Това ли е цялата охрана?
— Да. Явно Зовастина е преценила, че са достатъчни. Защото е била сигурна, че никой не се интересува от това място, помисли си Винченти.
— Готови ли сме?
— Вътре е само жената, която се грижи за болната.
— В такъв случай да проверим доколко са склонни да сътрудничат.
Винченти влезе през главния вход. Мъжете, които бяха наели за операцията, държаха болногледачката на Карин Уолд — възрастна жена с остри черти, облечена в хавлия и чехли. Азиатското й лице излъчваше страх.
— Доколкото съм осведомен, вие се грижите за мис Уолд — любезно рече Винченти.
Жената кимна.
— И никак не харесвате отношението на върховния министър към нея — добави той.
— Тя се държи ужасно с нея — промълви жената.
Той остана доволен от точността на събраната информация.
— Карин страда, нали? — подхвърли той. — Болестта й напредва.
— Така е, но министърката не я оставя на мира — мрачно отвърна жената.
Винченти направи знак на мъжете да я пуснат, приближи се към нея и промълви:
— Дойдох, за да облекча страданията й. Но ще ми трябва вашата помощ.
В очите на жената се появи подозрение.
— Къде са пазачите? — попита тя.
— Мъртви са. Ще отида да я видя, а вие изчакайте тук. В дъното на коридора, нали?
Жената отново кимна.
Той запали една от лампите до леглото и спря поглед върху нещастницата, завита с розово одеяло. Карин Уолд дишаше с помощта на кислороден апарат. Винченти извади спринцовка от джоба си и заби иглата в пластмасовия разпределител на системата, окачена на стойка над леглото.
Жената бавно отвори очи.
— Събудете се — прошепна Винченти.
Тя примигна няколко пъти, очевидно опитвайки се да разбере какво става. После бавно се надигна на лакти.
— Кой сте вие?
— Приятел, макар че напоследък такива рядко са се навъртали около вас.
— Познавам ли ви?
— Едва ли — поклати глава той. — Но аз ви познавам. Любопитно ми е да разбера какво изпитва човек, който обича Ирина Зовастина?
Странен въпрос, идващ от непознат, появил се посред нощ, без никой да го е канил. Но Карин го възприе без учудване и само сви рамене.
— Защо питате?
— Отдавна поддържаме контакти, но нито веднъж не съм изпитал някакво привличане към нея. При вас как беше?
— Често съм си задавала този въпрос — отново сви рамене болната.
Очите му се плъзнаха по обзавеждането. Елегантно и скъпо като всичко останало в къщата.
— Живеете добре — отбеляза той.
— Това едва ли е някаква утеха.
— Но след като сте се разболели от СПИН, все пак сте се върнали при нея. След няколко години без никакъв контакт помежду ви.
— Явно знаете всичко за мен.
— Със сигурност сте имали някакви чувства, за да постъпите така.
Главата й се отпусна на възглавницата.
— В някои отношения тя е доста глупава.
Винченти се приготви да слуша.
— Въобразява си, че е Ахил, а аз съм в ролята на Патрокъл — добави след кратка пауза Карин. — Или — още по-лошо — че е Александър Велики, а аз съм Хефестион. Стотици пъти ми е разказвала тези истории. Чели ли сте „Илиада“?
Винченти поклати глава.
— Ахил се е чувствал виновен за смъртта на своя любовник Патрокъл, защото му позволил да поведе армията в решителен бой, представяйки се за него самия. Александър Велики също е изпитвал огромно чувство на вина за смъртта на Хефестион.
— Добре познавате историческата литература — отбеляза Винченти.
— Нищо подобно. Просто съм слушала нейните истории.
— А защо я смятате за глупава?
— Защото се срамува да признае, че иска да ме спаси. Постоянно идва тук, зяпа ме, изтезава ме, включително и физически, но въпреки това се опитва да ме спаси. Върнах се, защото бях сигурна, че ще се грижи за мен.
— Очевидно я ненавиждате.
— Не знам кой сте, но искам да ви уверя, че всеки на мое място не би имал друг избор.
— Говорите с мен прекалено свободно, въпреки че не ме познавате.
— Нямам какво да крия и не се страхувам от нищо. Животът ми е към края си.
— Предадохте ли се?
— Едва ли имам избор.
— В момента Зовастина се намира във Венеция — обяви той, решил да измъкне каквото може. — Случайно да имате представа какво търси там?