— Не се учудвам. Великият воин е тръгнал на великия си поход. А аз съм слабата любовница. Такива като мен не задават въпроси на героя, не го предизвикват. Те просто приемат това, което им се предлага.
— Май сте се наслушали на глупости.
— Позволявам й да си въобразява, че е моята спасителка — сви рамене Карин. — Защо не? А и ми харесва да я тормозя, това е единственото ми удоволствие. Изборът в живота и други подобни глупости…
— Животът понякога е доста капризен.
Той забеляза, че я заинтригува.
— Къде са пазачите? — попита тя.
— Мъртви.
— А болногледачката?
— Жива и здрава. Според мен е искрено загрижена за вас.
— Така е — кимна Карин.
В разцвета си тази жена наистина е била страхотна, помисли си той. С еднаква лекота е съблазнявала мъже и жени. В избора на Зовастина нямаше нищо необикновено. Не беше трудно да си представи как двете са влезли в конфликт. Властни натури, свикнали желанията им да бъдат изпълнявани.
— Наблюдавам ви от известно време — каза той.
— Едва ли е останало много за наблюдение.
— Ако получите възможност да си пожелаете нещо в този живот, какво ще бъде то?
Обреченото създание в леглото прие въпроса съвсем сериозно и се замисли. Той ясно виждаше какво става в съзнанието й. Тази решителност му беше позната, беше я срещал и у други, изправени на прага на необратимото. Те се вкопчваха в безнадеждното, защото знаеха, че не могат да бъдат спасени нито от науката, нито от религията. А само от чудо. Затова не остана разочарован, когато Карин си пое дъх и прошепна:
— Да живея.
50
Венеция
Виктор се промъкна покрай ярко осветената западна фасада на църквата. Високо горе, изправен над златен лъв с разперени криле, бдеше самият св. Марко. Лявата част на площада беше блокирана и гъмжеше от униформени представители на реда. Зад полицейската лента се беше струпала тълпа от зяпачи, от чиито възбудени коментари ставаше ясно, че тук неотдавна е имало престрелка. Виктор заобиколи тълпата и се насочи към северния вход на катедралата, изпълнявайки инструкциите на Зовастина.
Нервите му още бяха опънати от появата на жената с лъка. Тя би трябвало да е мъртва още там, в Дания. А след като не беше мъртва, значи и другите двама бяха още живи. Положението излизаше от контрол. Би трябвало да остане в лагуната, докато се увери, че тя се е удавила, но Зовастина го чакаше.
Пред очите му бе сцената с ужасната смърт на Рафаел. Интересът на Зовастина към нея положително щеше да се ограничи до въпроса дали тази смърт няма да предизвика нечии подозрения. Но това едва ли можеше да се случи. Труп нямаше. Останките от човешки кости в пепелта можеха да бъдат открити само ако човек ги търси, и то с много внимание. Както при пожара в къщата на Или Лунд.
— Ще ме убиеш ли? — попита Или. — Но какво съм направил? — Очите му се спряха на пистолета в ръцете на нападателя. — Нима мога да бъда заплаха за някого?
Виктор подслушваше от съседната стая.
— Защо не ми отговаряш? — повиши глас Или.
— Не съм дошъл да си приказваме — отговори мъжът.
— А само да ме застреляш?
— Изпълнявам това, което ми е заповядано.
— Без да знаеш защо?
— Не ме интересува.
В стаята се възцари тишина.
— Бих искал да довърша някои неща — промълви най-сетне Или. Тонът му беше спокоен и изненадващо примирен. — Винаги съм вярвал, че болестта ми ще ме убие.
Интересът на Виктор видимо нарасна.
— Заразен ли си? — подозрително попита нападателят. — Не ми изглеждаш болен.
— Не ти изглеждам, ама съм.
До слуха на Виктор долетя рязкото изщракване на пистолетен затвор.
Беше останал отвън, докато къщата изгори. Пожарникарите на Самарканд не можаха да направят много. Накрая стените се срутиха и гръцкият огън погълна всичко. Но сега той знаеше още нещо. Жената от Копенхаген обичаше толкова много Или Лунд, че искаше да отмъсти за смъртта му.
Той заобиколи базиликата и видя северния портал. Един мъж стоеше зад отворените бронзови врати. Виктор се овладя. Върховният министър го искаше съсредоточен и спокоен.