Зовастина подписа договора и го върна на Мичънър.
— А сега искам обещаните трийсет минути.
Папският нунций направи знак на свещениците, които мълчаливо се оттеглиха.
— Ще съжалявате, че ме притиснахте — хладно рече тя.
— А вие вероятно ще откриете, че светият отец обича предизвикателствата.
— С каква армия разполага вашият папа?
— Мнозина са ми задавали този въпрос. Но не армиите поставиха комунизма на колене. Йоан Павел Втори го постигна съвсем сам и мисля, че се справи добре.
— А вашият папа е не по-малко умен, така ли?
— Предизвикайте го и ще разберете.
Мичънър забързано пое по централната пътека към изхода.
— Ще се върна след половин час — долетя гласът му от мрака.
Тя зърна Виктор да се появява от мястото, където беше изчезнал Мичънър. Двамата си бяха кимнали. Бодигардовете й останаха край стената. Виктор влезе в олтара. Дрехите му бяха мръсни и мокри, лицето му беше изцапано с кал.
— Взе ли го? — пожела да узнае тя, без да обръща внимание на вида му.
Той й подаде медальона.
— Какво мислиш?
— Изглежда истински, но нямаше как да го изследвам.
Тя пусна монетата в джоба си и забрави за нея. Отвореният саркофаг чакаше на десетина метра по-нататък. В момента единствено той имаше значение.
Малоун стъпи последен на бетонния кей. Отново бяха във Венеция — на мястото, където прочутият площад „Сан Марко“ опираше в лагуната. Водата тихо се плискаше в плаващите пилони и разклащаше привързаните за пристана гондоли. Площадът все още беше блокиран от полиция, а тълпата от зяпачи се беше удвоила.
Стефани посочи Касиопея, която вече си пробиваше път към катедралата сред множеството около сергиите на уличните продавачи. Лъкът и колчанът със стрелите все още бяха на рамото й.
— Мисля, че на Покахонтас й трябва каишка.
— Мистър Малоун!
От тълпата се появи мъж, наближаващ петдесет, облечен с риза с дълъг ръкав, широк панталон и памучно яке. Очевидно дочула гласа му, Касиопея се обърна и тръгна към тях.
— Аз съм монсеньор Колин Мичънър — представи се мъжът, след като най-сетне стигна до тях.
— Не приличате на свещеник.
— Само тази вечер. Бях информиран за появата ви и сега виждам, че описанието, което получих, е съвсем точно: висок, светлокос, придружаван от по-възрастна жена.
— Моля?! — направи гримаса Стефани.
— Казаха ми, че сте чувствителна на тема възраст — засмя се Мичънър.
— А кой ви го каза? — пожела да узнае Малоун.
— Едуин Дейвис — отговори вместо него Стефани. — Спомена, че разполага с безупречен източник във вашите среди. Предполагам, че сте вие, нали?
— С Едуин се познаваме от много години.
Касиопея посочи църквата.
— Да сте видели там да влиза един нисък и набит мъж? Облечен е с джинси.
— Вече е вътре, заедно с Ирина Зовастина — отвърна свещеникът. — Казва се Виктор Томас и е началник на личната й охрана.
— Добре сте информиран — отбеляза Малоун.
— Благодарение на Едуин. Но и той не успя да ми отговори на един въпрос: откъде идва името ви? Защо Котън?
— Дълга история. Сега трябва да влезем в базиликата. Сигурен съм, че знаете защо.
Мичънър направи жест към празното място зад една от уличните сергии.
— Вчера се сдобихме с информация за министър Зовастина, която прехвърлихме на Вашингтон. Тя пожела да надникне в гробницата на свети Марко, а светият отец реши, че може да предложи същото и на американците.
— Няма ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Касиопея.
— Нервна ли сте? — изгледа я Мичънър.
— Просто искам да тръгваме!
— Носите лък и стрели.
— Но не мога да ви заблудя, нали?
Мичънър не обърна внимание на жлъчната й забележка и се извърна към Малоун.
— Нещата май излизат от контрол.
— Не повече, отколкото досега.
— Като мъжа, убит там? — обърна се към площада свещеникът.
— Както и опожареният музей в Торчело — въздъхна Малоун и бръкна в джоба си, усетил вибрацията на мобилния телефон.
Извади го и погледна дисплея. Пак Хенрик.