— Нима си мислите, че единствено вие знаете? — попита той. — Докъде стига високомерието ви?
Зовастина издърпа пистолета от ръцете на Виктор и го насочи в гърдите му.
— Достатъчно, за да те застрелям!
Малоун беше сериозно разтревожен. Двамата с Касиопея се намираха на петнайсетина метра навътре в храма, преодолели едва една четвърт от огромното пространство с размерите на футболно игрище, в далечния край на което Торвалдсен се беше изправил пред Ирина Зовастина и Виктор. Мичънър ги бе вкарал през западния атриум на базиликата и ги бе повел нагоре по стръмно стълбище. Стените, арките и куполите горе бяха подобни на архитектурата в основната част на базиликата, но без лъскавия мрамор и изящните мозайки. Тук се намираше църковният музей и магазинчето за сувенири, оградени от тухлени стени.
— Какво търси той тук, по дяволите? — промърмори Малоун. — Нали току-що ти се обади навън?
Спряха се зад каменна балюстрада, от която се разкриваше панорамна гледка към високите сводове, стъпили върху масивни колони от мрамор. Златната мозайка на таваните блестеше на слабата светлина, но мраморният под и страничните ниши тънеха в сивкав мрак. Олтарът в далечния край, пред който се беше изправил Торвалдсен, грееше като ярко осветена театрална сцена.
— Ще ми отговориш ли?
Касиопея мълчеше.
— Вие двамата започвате да ме ядосвате!
— Казах ти да си вървиш у дома.
— Хенрик май захапа по-голям залък, отколкото може да преглътне.
— Тя няма да го застреля. Поне докато не разбере защо е тук.
— А защо е тук?
Отново мълчание.
Имаха нужда от смяна на позицията.
— Да се прехвърлим там — предложи Малоун и посочи наляво към галерията в северното крило, която се издигаше над олтара. — Музеят позволява да стигнем до място, от което можем да чуем какво говорят.
— Аз ще отида — отвърна Касиопея и махна в обратната посока. — Олтарът със сигурност ще се вижда и от южното крило. Така ще ги обградим от двете страни.
Сърцето на Виктор бясно препускаше. Първо жената, а сега и предполагаемият собственик на музея. Това означаваше, че и другият мъж бе жив и вероятно се намираше наблизо. Направи му впечатление, че Торвалдсен изобщо не му обръща внимание.
Сякаш никога не го беше виждал.
Зовастина втренчено гледаше Торвалдсен над мерника.
— Знам, че си безбожница — спокойно отбеляза датчанинът. — Но нима ще ме застреляш тук, в олтара на християнския храм?
— Откъде знаеш за загадката на Птолемей?
— От Или.
— А него откъде го познаваш? — бавно свали пистолета тя.
— Беше приятел на сина ми. Израснаха заедно.
— Защо си тук?
— Защо е толкова важно за теб да откриеш гроба на Александър Велики?
— Не виждам причина да го обсъждам с теб.
— Нека ти предложа една. Към настоящия момент ти притежаваш около трийсет зоонози от различни екзотични животни. Голяма част от тях си откраднала от зоологически градини и частни колекции. На твое разположение са най-малко две лаборатории за производство на биологично оръжие. Едната е собственост на твоето правителство, а другата на „Филоджен Фармасютик“ — корпорация, контролирана от човек на име Енрико Винченти. И двамата сте членове на Венецианската лига. Имам ли някакъв напредък?
— Радвай се, че все още дишаш.
На лицето на Торвалдсен изплува доволна усмивка.
— За което съм ти благодарен. Ти разполагаш с наистина внушителна армия, наброяваща почти един милион бойци. Сто и трийсет изтребителя, различни транспортни и поддържащи самолети, добри авиобази и превъзходна комуникационна мрежа. Изобщо всичко, от което се нуждае един амбициозен деспот.
Не й харесваше, че Виктор чува тези думи, но отчаяно й се искаше тя самата да чуе още. Затова се обърна към него и заповяда:
— Иди да видиш какво правят онези двамата! Искам да остана насаме с този човек!
Онези двамата? Малоун улови фразата в момента, в който зае позиция зад другия каменен парапет, който се намираше директно над олтара и на петдесетина метра от Торвалдсен и Зовастина. Насреща, на разстояние от петнайсет-двайсет метра и горе-долу на същата височина, беше заела позиция Касиопея. Не я виждаше, но се надяваше, че и тя е чула заповедта на Зовастина.