Тя продължаваше да го държи на мушката си.
— „Сан Марко“ гъмжи от полиция. Ще ти бъде трудно да се измъкнеш. Ти си държавен глава, намираш се в чужда държава. Наистина ли ще ме застреляш? — Торвалдсен замълча за миг, после добави: — Как би постъпил на твое място Александър?
Тя не успя да определи дали той говори сериозно, или се опитва да я поучава. Но знаеше отговора.
— Щеше да те убие!
Торвалдсен смени позицията си, заставайки вляво от нея.
— Не съм съгласен. Той е бил великолепен тактик и умен човек. За пример ще ти дам Гордиевия възел.
Зовастина вдигна глава към каменния парапет.
— Какво става там? — извика тя.
Отговор не последва.
— С прословутия възел била завързана двуколка в селището Гордион — продължи със спокоен тон Торвалдсен. — Никой не бил в състояние да го развърже. Александър решил проблема, като срязал въжето с меча си, а след това го развързал. Просто решение за сложен проблем.
— Говориш прекалено много.
— Александър не е допускал нещо да обърка мислите му.
— Виктор! — подвикна тя.
— Разбира се, за този възел се носят всякакви легенди — продължи Торвалдсен. — Според една от тях Александър измъкнал пръта от хомота, напипал двата края на въжето и успял да го развърже. Всъщност кой знае каква е истината?
Тя започна да се уморява от брътвежите на тази човек. Нямаше значение дали бе държавен глава, или не. Натисна спусъка.
54
Самарканд
Винченти си спомни първите симптоми.
Отначало се проявиха всички признаци на простудата, после той помисли, че е грип, но не след дълго се появиха и типичните симптоми на вирусната инфекция.
Зараза.
— Ще умра ли? — изпищя от нара си Чарли Истън. — Искам да знам, по дяволите! Кажи ми!
Той за пореден път избърса с влажна кърпа потта от пламналото му чело и тихо отвърна:
— Трябва да се успокоиш.
— Не ме будалкай! Това ли е краят?
Три години бяха работили заедно.
— Нищо не мога да направя.
— Мамка му! Знаех си аз! Трябва да потърсиш помощ.
— Знаеш, че не мога.
Отдалеченото местоположение на станцията беше избрано от иракчаните и руснаците с изключително внимание. Всичко трябваше да бъде запазено в дълбока тайна. При грешка цената бе техният живот. И грешката се беше случила.
Истън разтърси нара с отслабналите си ръце.
— Срежи проклетите въжета! — изкрещя той. — Искам да се махна оттук!
Предварително беше завързал този идиот, тъй като нямаха избор.
— Не можем да си тръгнем.
— Майната й на политиката! Срежи въжетата!
Тялото на Истън се вцепени, дишането му стана затруднено. После треската взе връх и той изгуби съзнание. Най-после.
Винченти обърна гръб на нара и грабна дневника, който беше започнал три седмици по-рано. На първата страница беше изписано името на колегата му, а на следващите беше отбелязвал промяната в цвета на кожата му. От нормална към жълтеникава, а накрая и пепелява като на мъртвец. Човекът на нара беше изгубил голяма част от теглото си — около двайсет и пет килограма, половината от които през първите два дни на заболяването. Стомахът му се беше свил до степен, която можеше да поеме само няколко глътки топла вода и минимално количество спирт.
Плюс треската. Температурата му не спадаше под трийсет и девет градуса, а понякога надминаваше и четирийсет. Тялото му се освобождаваше от течностите по-бързо, отколкото ги поемаше, и се топеше буквално пред очите му. В продължение на години бяха използвали за експериментите си опитни животни, които Багдад имаше грижата да им доставя: гибони, бабуини, зелени маймуни, гризачи и влечуги. Но едва сега той имаше възможност да регистрира реакцията на човешкия организъм.
Очите му се сведоха към нара, към който беше привързан Истън. Гърдите му се повдигаха и отпускаха с видимо усилие, от гърлото му излитаха дълбоки хрипове, потта течеше като река от челото му. Винченти грижливо отбеляза наблюденията си в дневника и прибра химикалката. После излезе в ясната нощ, решил да пораздвижи схванатите си крака. Докога ли щеше да издържи организмът на Истън?