Симон вдигна на ръце детето и го завъртя във въздуха.
— Колко мило от твоя страна, че не си ме забравила, Рамборг.
Симон поздрави и Кристин, но от разстояние. Лавранс и Рагнфрид не споменаха нищо за срещата вкъщи.
Кристин обаче я налегнаха мисли. Струваше й се странно да види отново Симон Андресьон, но вече като семеен мъж. Оживяха много стари спомени. Сети се колко сляпо и покорно обичаше някога Ерлен. Сега нещата се промениха. Чудеше се дали Симон е разказал на съпругата си защо са разтрогнали годежа. Най-вероятно не го е направил „за да не причини неудобство на баща ми“, помисли си подигравателно Кристин. И все пак тя се почувства жалка, задето още живее при родителите си неомъжена. Но нали с Ерлен бяха сгодени и Симон разбра, че са успели да наложат исканията си. Каквито и да ги е надробил преди това Ерлен, на нея той й остана верен, а и тя не се впусна по пътя на лековатия и разпуснат живот.
През една пролетна вечер Рагнфрид сподели, че иска да изпрати вест на старата Гюнхил — вдовицата, която шиеше кожени наметки. Времето беше чудесно и Кристин помоли за разрешение тя да занесе посланието. В крайна сметка й позволиха, защото мъжете у дома до един бяха заети.
Тръгна след залез-слънце. Към жълтеникавозеленото небе се издигаше тънък бял заскрежен дъх. При всеки удар на копитата девойката долавяше слабия звук от трошащ се лед и виждаше как парченцата се пръсват наоколо. От сумрачния гъсталак край пътя се разнасяха нежни, изпълнени с пролетно настроение птичи песни.
Кристин бързо пое надолу, без да размишлява за нищо особено. Просто се наслаждаваше на възможността да се поразходи сама. Яздеше с очи, приковани в новата луна. Месечината всеки миг щеше да се спусне към планинския гребен отвъд долината. Неочаквано конят отскочи настрани и се вдигна на задните си крака, а Кристин едва не се свлече от седлото.
Девойката забеляза тъмно тяло, свито на кълбо отстрани на пътя. Така и не успя да се отърси от ужаса при среща с хора, докато пътува сама. Предположи, че е възможно на легналия да му е прилошало. Овладя коня и се върна обратно. Подвикна:
— Има ли някой там?
Вързопът се пораздвижи и се обади глас:
— Да не би да си ти, Кристин Лаврансдатер?
— Братко Едвин? — тихо попита тя.
Кристин се усъмни дали сетивата й не я лъжат, или й се присънва. Приближи се до човека. Действително беше старецът; не можеше да се изправи без нейната помощ.
— Скъпи ми отче, накъде си се запътил по това време на годината? — удиви се Кристин.
— Слава на Бога, че те е изпратил по този път — простена монахът.
Кристин забеляза колко силно трепери брат Едвин.
— Бях тръгнал на север към вас, но силите ми се изчерпиха. Вече почти бях решил, че такава е волята Божия: да издъхна по пътищата, където съм скитал през целия си живот, но ми се щеше да се изповядам и да получа последното причастие. А и много исках да те видя отново, дъще.
Кристин му помогна да се качи на нейния кон. Поведе го за юздата и подпираше стареца, та да не падне. Брат Едвин ту се тюхкаше, задето Кристин ще си намокри краката, ту й се оплакваше от болките си.
Разказа й, че от Коледа бил в Еябю. Неколцина заможни селяни обещали през неплодородната година да освежат църквата с нова украса, но работите вървели мудно. Цяла зима боледувал. Имал нетърпими болки в стомаха, повръщал кръв и храната не му понасяла. Смятал, че не му остава да живее още много и се позастоял в обителта си, защото искал да умре при братята си. Споходило го обаче желанието за последен път да дойде в долината и тръгнал на север заедно с йеромонаха от Хамарновия стопанин на дома за поклонници в Руалста. Пътищата им се разделили до Фрун.
— Чух, че си се сгодила — рече брат Едвин. — За онзи мъж… И тогава ми домъчня за теб. Сърцето ми се сви при мисълта, че последната ни среща в манастира наистина ще остане последна. Тежко ми е, задето ти пое по пътя на раздора, дъще…
Кристин му целуна ръка и отвърна:
— Отче, кажи ми с какво съм заслужила силната ти обич.
— Често съм си мислил, Кристин, че ако Бог ни бе позволил да се срещаме по-често, ти щеше да станеш мое духовно чедо.
— И щеше да ми помогнеш да поема по иноческия път? — попита Кристин. След малко продължи: — Отец Айрик ми заръча да постъпя в монашеска обител и да се опитам да поправя греховете си, ако не получа съгласието на баща си и не се омъжа за Ерлен.
— Често се молех да закопнееш за монашеския живот — призна брат Едвин. — Но не и след като ми изповяда греха си. Исках да срещнеш Господ с венеца на непорочността си, Кристин.