— Е, единият си отива, а другият идва — засмя се той, след като се поздравиха. — Току-що срещнах Арне от „Финсбрекен“, а сега теб, разплакана. Я се усмихни, нали се прибирам. С теб също сме приятели от детинство, нали?
— По нищо не приличаш на Арне — скастри го Кристин.
Тя не хранеше топли чувства към Бентайн.
— Май и други ще споделят моето мнение — продължи тя. — Дядо ти се радваше много, задето си намерил мястото си под слънцето в Осло.
— Да бе — захили се Бентайн. — Намерил съм си мястото — друг път! Като прасе в житна нива. Всичко свърши както винаги: прогониха ме като престъпник. Да, да. Дядо ми не случи на внуци. Защо бързаш толкова?
— Замръзвам — лаконично обясни Кристин.
— А аз какво да кажа? Това са ми всичките дрехи. В Хамар се наложи да си продам палтото за бира и храна. Сигурно си още топла след раздялата с Арне. Я ми дай и аз да се постопля.
При тези думи той отгърна връхната й дреха, преметна я над рамото си и притисна мократа си ръка към тялото й.
Кристин, потресена от дързостта му, не осъзна веднага какво се е случило. После понечи да се отскубне, но той държеше здраво дрехата й, закопчана със солидна сребърна кука. Бентайн продължаваше да я притиска, поиска да я целуне и допря брадичката й с устата си. Кристин се помъчи да го удари, ала не успя да помръдне в ръцете му.
— Ума ли си изгуби? — просъска Кристин, докато се бореше. — Как смееш да ме опипваш като някоя… Утре ще се разкайваш горчиво, мерзавец такъв!
— О, не, утре ще ти дойде акълът в главата — зарече се Бентайн, спъна я, тя залитна и падна в локвата край пътя, а той запуши устата й с ръка.
Досега Кристин не възнамеряваше да вика. Едва сега осъзна какво иска да й стори Бентайн, но я обзе див, неконтролируем гняв и дори не се изплаши. Изръмжа като разярено животно и заудря мъжа, който я държеше прикована към земята, докато леденостудената вода проникваше през дрехите й в парещата й кожа.
— Утре ще разбереш, че е по-добре да си мълчиш — продължи Бентайн. — А ако няма как да се скрие, ще обвиниш Арне. Ще ти повярват…
Той пъхна пръст в устата й; тя го захапа с всичка сила. Бентайн изкрещя и отпусна хватката. Кристин светкавично освободи ръката си и сграбчи лицето му. Притисна пръста си към очната му ябълка. Бентайн изрева и се изправи на колене. Кристин се промъкна като котка, събори насилника по гръб и се втурна по пътя, а под краката й се разхвърчаха пръски кал.
Тичаше, без да се обръща назад. Чуваше стъпките на Бентайн зад гърба си; сърцето й се качи в гърлото и тя тихичко хленчеше, докато се оглеждаше къде се намира. Няма ли най-после да стигне до „Лаугарбрю“! Най-сетне излезе на пътя, минаващ през полята. Долу вече се виждаха скупчените къщи, но Кристин осъзна, че ще допусне грешка, ако се прибере: майка й ще я види цялата изпоцапана с кал и сухи листа, с изпокъсани дрехи.
Бентайн я настигаше. Кристин се наведе и грабна два големи камъка. Изчака го да се приближи и ги запрати срещу него. Единият го улучи и го събори на земята. Кристин отново хукна и спря чак на моста.
Хвана се за парапета, цялата разтреперана. Причерня й пред очите. Едва не изпадна в несвяст. Сили да бяга й даде мисълта какво иска да й стори Бентайн. Разтърсена от срам и оскърбление, тя продължи да тича, но краката й вече не я държаха. Лицето, одраскано от ноктите му, пареше, гърбът и краката й бяха изранени. Сълзите й напираха, горещи като огън.
Прииска й се Бентайн да беше умрял от удара с камъка. Защо не се върна да го довърши с ножа си? Посегна да го извади, но установи, че го е изгубила.
Съобрази, че не бива да се появява в такъв вид у дома. Хрумна й да отиде в имението „Румюн“ и да се оплаче на отец Айрик.
Той обаче не се беше прибрал. Кристин влезе в къщата с огнището и намери там Гюнхил, майката на Бентайн. Жената беше сама вкъщи и Кристин й разказа как се е държал синът й с нея. Не спомена защо е била навън по това време. Гюнхил остана с впечатлението, че Кристин е била в „Лаугарбрю“, и девойката не я разубеди.
Гюнхил мълчеше, но си поплака, докато почистваше дрехите на Кристин и оправяше най-раздърпаните й плитки. Девойката, силно разстроена, не забелязваше какви погледи й хвърля стопанката крадешком.
Кристин реши да си тръгва. Гюнхил си наметна връхната дреха, изпрати я навън и тръгна към обора. Кристин я попита накъде се е запътила.