Седнала до майка си, Кристин се мъчеше да яде, та да не забележат какво й е, но ръцете й трепереха и тя разливаше кашата от лъжицата си. Езикът й се удебели, устата й пресъхна, едва преглъщаше хляба. Но когато Симон започна да говори за Бентайн, тя вече не можеше да се преструва, че се храни. Хвана се за пейката с две ръце. Обзе я силен страх и отвращение. Прилоша й, зави й се свят. Той се бе опитал да я… Бентайн и Арне, Бентайн и Арне. Обезумяла от нетърпение, едва изчака да привършат с вечерята. Копнееше да зърне Арне, красивото му лице, да коленичи до него, да скърби на воля и да забрави за всичко останало.
Рагнфрид й помогна да си облече връхната дреха и я целуна по бузата. Кристин не беше свикнала да получава ласки от майка си и това я поуспокои. За миг облегна глава на рамото й, но не посмя да се разплаче.
На двора разбра, че към желаещите да отидат във „Финсбрекен“ са се присъединили Халдан, Юн от „Лаугарбрю“, Симон и негов слуга. Кристин изпита необяснима болка от присъствието на двамата непознати на Арне мъже.
Навън се пукаше дърво и камък от студ, а снегът хрущеше под краката им. Небето бе обсипано със звезди. Пояздиха известно време и чуха викове, крясъци и бесен тропот от копита, идващ откъм платата. Малко по-нататък се разминаха с ездачите, разнесе се дрънчене на метал. Лъхна ги миризмата на димящи, заскрежени коне. Халдан се провикна след ездачите — младежи от южните стопанства в околността. Все още празнуваха Коледа и изпробваха конете си. Някои, твърде пияни, за да спрат, продължиха с гръм и трясък, като удряха щитовете си. Други обаче, които разбраха тъжната вест от Халдан, се отделиха от групата, притихнаха и се присъединиха към Лавранс и слугите му, като зашепнаха на мъжете най-отзад.
Наближиха „Финсбрекен“; вече виждаха стопанството отвъд Силсо. Пространството между къщите беше осветено. Хората бяха забили пламтящи факли в купчина сняг. Отблясъците им обагряха бялата земя в червено, а тъмните къщи приличаха на поръсени със съсирена кръв. Една от сестрите на Арне стоеше на двора и потропваше с крака, скръстила ръце на гърдите си. Кристин целуна подпухналото от плач премръзнало дете. Сърцето й се натежа като камък, а стъпалата й се наляха с олово, докато се качваше по стълбата към къщата.
На вратата я посрещна песен и блясък от безчет запалени свещи. Насред стаята, върху дъсчени подпори, покрит с погребални повивки, стоеше ковчегът, в който донесоха Арне. До главата му млад свещеник с книга в ръка четеше молитви, а наоколо бяха коленичили хора с лица, скрити в яките на дебелите си връхни дрехи.
Лавранс запали свещта си, постави я до ковчега и коленичи. Кристин понечи да направи същото, но не успя да я закрепи. Симон й се притече на помощ. Докато свещеникът четеше молитвите, всички стояха на колене и повтаряха думите му шепнешком, а от устата им излизаше пара — в стаята цареше вледеняващ студ.
Когато свещеникът затвори книгата и присъстващите се изправиха — в стаята вече се бяха събрали много хора, — Лавранс се приближи до Инга. Тя се вторачи в Кристин. Думите на Лавранс не стигаха до нея. Пое даровете му машинално.
— И ти ли дойде, Кристин? — попита тя с неестествен глас. — Да не би да искаш да видиш в какво състояние ми върнаха сина?
Отмести няколко свещи, хвана Кристин за ръката и отметна кърпата над лицето на Арне.
Кожата му бе пожълтяла, а между разкрехнатите му оловносиви устни лъснаха равни дребни, блестящо бели зъби, оголени сякаш в подигравателна усмивка. Под дългите му ресници леко се подаваха изцъклените му очи, а бузите му бяха осеяни с тъмносини петна от нанесените му удари или вследствие от смъртта.
— Да не би да искаш да го целунеш? — продължи да пита Инга.
Кристин се наведе послушно и притисна устните си към бузата на мъртвеца, хладна като роса. Лъхна я миризма на труп. От топлината на восъчните свещи тялото на Арне бе започнало да се разлага.
Кристин постоя наведена с ръце върху дъските на ковчега. Едва намери сили да се изправи. Инга отметна дрехите на мъртвеца, за да се види прободната рана над ключицата му. Обърна се с лице към присъстващите и изрече с разтърсващ глас: