Заради обзелото ги безпокойство им се стори, че са вървели цяла вечност, когато най-сетне забелязаха малко стопанство. На двора, под трепетликите, седяха неколцина мъже и пиеха. Стопанката на къщата им носеше кани с вино. Тя изгледа сърдито и учудено двете жени в монашески одежди. Мъжете не обърнаха внимание на Кристин, докато тя обясняваше затруднението, в което са изпаднали с Ингебьорг. Накрая все пак двама мъже станаха и се съгласиха да ги придружат до обителта срещу една жълтица.
По говора им Кристин разбра, че не са норвежци, но й се сториха почтени. Поискаха й доста пари, но Ингебьорг беше изплашена до смърт и Кристин не виждаше начин да се приберат сами по тъмно. Затова се съгласи да им плати колкото казаха.
Когато излязоха на горската пътека, мъжете се приближиха плътно до тях и започнаха да говорят. На Кристин това никак не й се хареса, но не издаде страха си. Отговаряше им спокойно, разказа им за избягалите зверове и попита мъжете откъде са. През това време се озърташе, все едно всеки миг очаква да зърне придружаващите ги мъже, с които двете с Ингебьорг са дошли дотук. Говореше за тях така, сякаш са цяла потеря. Непознатите се умълчаха, а и тя не разбираше добре езика им.
След малко Кристин забеляза, че не вървят по същия път, по който минаха с Ингебьорг. Пътеката лъкатушеше в друга посока, на север, а и изминаха доста голямо разстояние. В сърцето й се загнезди страх, но тя не смееше да го допусне в мислите си. Присъствието на глуповатата Ингебьорг я окрили, защото Кристин чувстваше, че трябва да бъде силна и заради двете. Напипа изпод дрехата си реликвения кръст, подарък от баща й, и го стисна. Помоли се от цялото си сърце на Бог да срещнат някого по пътя и се помъчи да събере кураж, за да не показва колко е изплашена.
Пътеката минаваше покрай горска полянка и излизаше на път. Градът и заливът оставаха долу. Мъжете ги водеха в погрешната посока — или нарочно, или поради незнание. Намираха се високо горе на билото, далеч на север от моста: виждаше го оттук. Пътят, на който излязоха, явно водеше към моста.
Кристин се спря, извади кесията си и започна да брои парите в шепата си.
— Е, добри люде — подхвана тя, — вече нямаме нужда от помощта ви. Пътят ни е познат. Благодарим ви за услугата. Ето ви обещаното възнаграждение. Нека Бог бъде с вас, приятели.
Мъжете се спогледаха доста глуповато, а Кристин я досмеша. Единият обаче се ухили грозно и каза, че пътят до моста бил много пуст. Не им препоръчвал да слизат дотам сами.
— Едва ли има чак такива мерзавци или глупци, които да посмеят да спрат две девойки в монашески одежди — отвърна Кристин. — Предпочитаме да продължим сами — отсече тя и им подаде парите.
Мъжът я сграбчи за китката, надвеси лицето си към нейното и спомена нещо за „kuss“ и „beutel“. Кристин разбра: ще ги оставят на мира, ако му даде целувка и кесията си.
Спомни си лицето на Бентайн, долепено до нейното, и за миг страхът стисна гърлото й. Прилоша й, но тя стисна устни, призова Бог и Дева Мария и в същия миг чу тропот от конски копита, идващ от север.
Удари мъжа с кесията през лицето и той залитна; ритна го в гърдите, той се строполи на земята и се претърколи надолу към гората. Другият немец я хвана отзад, отскубна кесията от ръката й и дръпна ланеца от врата й. Той се скъса. Кристин едва не падна, но успя да се задържи, хвана мъжа и се опита да изтръгне реликвения кръст от шепата му. Той бързаше да се измъкне, защото чуваше приближаването на конниците. Ингебьорг крещеше колкото й глас държи. Ездачите по пътеката пришпориха конете. От гората се появиха трима мъже. Ингебьорг се завтече към тях. Те скочиха от конете. Кристин позна знатния мъж от работилницата на Дидрек. Той извади меча си, сграбчи за врата немеца, дръпнал кръста на Кристин, и го повали на земята. Слугите му подгониха другия крадец, хванаха го и здраво го набиха.
Кристин се подпря на скалата. Трепереше, но в нея надделя удивлението от бързия резултат от молитвата. Забеляза, че Ингебьорг е отметнала назад капишона си, палтото й висеше свободно на раменете, а тя замяташе дебелите си руси плитки на гърдите. При тази гледка Кристин избухна в смях. Свлече се и се подпря на едно дърво, защото направо не можеше да спре. Краката й омекнаха, сякаш вътре имаше вода, а не кости. Кристин се тресеше от плач и смях.
Мъжът се приближи и сложи предпазливо ръка върху рамото й.
— Май сте се изплашили повече, отколкото искате да издадете — рече той с приятен глас. — Успокойте се. Проявихте завидна смелост, когато опасността беше най-голяма.