Ерлен чакаше отвън, до вратата, застанал между свещеника от Гердарюд и пълен, червендалест мъж в пищен син кадифен костюм. Самият Ерлен бе облечен в коприна, но дрехите му бяха в кафяво и черно: дълга до земята туника, черна пелерина с втъкани дребни жълти соколи.
Размениха поздрав и се насочиха към мястото на платото, където бяха завързали конете си. Докато разговаряха за хубавото време, празничната литургия и събралото се множество, дебелият, червендалест мъж със златни шпори на име рицар Мюнан Бордшон поведе Ингебьорг за ръка. Девойката явно много му хареса. Ерлен и Кристин останаха назад. Вървяха мълчаливо.
Хората започнаха да се разотиват и пред църквата настана голяма неразбория. Конете се блъскаха, някои ездачи викаха ядосано, а други се смееха. Повечето жени и деца се качваха на седлата до мъжете, а младите момчета се мятаха при някой свой другар. Църковните хоругви, монахините и свещениците вече се виждаха как се спускат по склона.
Рицар Мюнан отмина Кристин и Ерлен. Ингебьорг седеше пред него, подпряна на ръката му. Двамата викнаха и помахаха за поздрав. Ерлен рече:
— И двамата ми слуги са с мен, но биха могли да се качат на един кон, а вие да вземете единия. Така ли предпочитате?
— Изостанахме доста от другите — изчерви се Кристин. — Не виждам слугите ви наоколо, така че… — тя не довърши мисълта си, засмя се, а Ерлен се усмихна.
Той се метна на седлото и й помогна да се качи зад него. У дома Кристин често се возеше при баща си, дори и след като порасна. Но въпреки това се почувства малко смутена и неспокойна, когато се хвана за рамото на Ерлен. С другата ръка се подпря на гърба на коня. Бавно заслизаха към моста.
Не след дълго Кристин реши да подхване разговор, за да наруши мълчанието:
— За мен беше неочаквано да ви срещна днес, господине.
— Така ли? — учуди се Ерлен и се обърна назад. — Нима Ингебьорг Филипусдатер не ви е предала поздравите ми?
— Нито не ми е казвала за поздравите ви — отвърна Кристин. — Не е споменавала името ви от онзи път, когато ни се притекохте на помощ — хитро додаде тя, защото Ингебьорг заслужаваше Ерлен да разбере за лицемерието й.
Ерлен не погледна назад, но Кристин долови усмивката му, когато я попита:
— А онази дребничка монахиня, забравих името й, тя предаде ли ви поздравите ми? На нея й дадох и възнаграждение за добрината.
Страните на Кристин поаленяха; тя се засмя:
— Е, поне това дължа на Хелга: заслужи си възнаграждението.
Ерлен си наклони леко главата и тилът му се допря до ръката й. Кристин побърза да отмести ръката си по-нагоре на рамото му. Обзе я леко безпокойство: май си бе позволила прекалена дързост, излизаше от границите на благоприличието, като дойде на литургията заради уречената си среща с мъж.
Ерлен я попита:
— Искате ли да танцувате с мен тази вечер, Кристин?
— Не зная — отвърна девойката.
— Сигурно ви се струва непристойно? — предположи той и след като не получи отговор, продължи: — Вероятно имате право. Но може би един танц няма да ви навреди? От осем години не съм бил на забава.
— Защо? Женен ли сте?
Кристин се досети, че ако Ерлен е семеен, нямаше да си урежда среща с нея. Подобно поведение би било недостойно. Помъчи се да зададе по-смислен въпрос:
— Да не би да сте изгубили годеницата или съпругата си?
Ерлен се обърна рязко и я изгледа изненадан:
— Аз? Осхил не ви ли е… Защо се изчервихте така, когато споменах кой съм онази вечер?
Кристин отново пламна, но не отговори. Ерлен настоя:
— Бих искал да узная какво знаете за мен от леля ми.
— Почти нищо — припряно рече Кристин. — Само ви е хвалила. Разказвала ми е колко сте красив и от какво знатно коляно произлизате. Веднъж ми каза, че моят род не може да се сравнява с вашия.
— Нима продължава с тези приказки въпреки несгодите си — засмя се горчиво Ерлен. — Е, щом се утешава с тази мисъл… Не е ли споменавала друго за мен?
— Че какво друго? — учуди се Кристин и сърцето й се сви незнайно защо.
— Би могла например да ви спомене, че бях отлъчен от църквата и ме принудиха да платя скъпо, за да постигна отново разбирателство и мир — тихо промълви Ерлен и сведе поглед.