Отдавна никой не бе разговарял така с Кристин, затова когато абатисата й разреши да се оттегли, тя се поклони и целуна ръката й почтително и горещо. В очите й избиха сълзи. Абатисата си помисли, че Кристин скърби заради чутото, и все пак й разреши при случай да посети брат Едвин.
След няколко дни й известиха, че хора от манастира ще ходят до кралското имение по работа, и й предложиха да я придружат до обителта на братята минорити.
Брат Едвин беше в килията си. Кристин се зарадва искрено на срещата им, макар и да си мислеше, че единствено Ерлен би могъл да я извади от унинието й. Старецът галеше ръката й, докато разговаряха. Благодари й за посещението. Не бил стъпвал в родния й край, откакто последно си видели с нея в „Йорун“, но питал за нея и й пожела щастие и късмет в брачния живот. Кристин го помоли да отидат заедно в църквата.
Излязоха от манастира, заобиколиха го и влязоха през главния портал, защото брат Едвин не смееше да преведе Кристин през двора. Изглеждаше много боязлив и несигурен, сякаш се страхуваше да не ядоса някого. Колко е остарял, помисли си Кристин.
След като принесе пожертвованието си пред олтара в присъствието на един йеромонах, Кристин помоли брат Едвин да я изповяда. Той се ужаси. Не смеел да го стори, защото имал строга забрана да изслушва изповеди.
— Сигурно си чувала за какво става дума — предположи той. — Не смятах за редно да откажа на онези клетници да се докоснат до даровете, с които Бог ме бе възнаградил, без да съм ги заслужил. Трябваше обаче да ги посъветвам да търсят опрощение и покаяние където е редно. Но ти, Кристин, си длъжна да се изповядаш във вашия манастир.
— Има нещо, което не мога да изрека пред всекиго — призна тя.
— Нали не си въобразяваш, че ако като в поверителния акт на изповедта ми кажеш онова, което не смееш да изречеш пред духовния си баща, то вече няма да бъде прегрешение? — строго попита брат Едвин.
— Ако не можеш да ме изповядаш, поне ме изслушай и ми дай съвет как да се справя с онова, което ми тежи на сърцето, братко Едвин.
Монахът се огледа. В момента в църквата нямаше никой. Брат Едвин седна на един сандък в ъгъла и рече:
— Не забравяй, че не мога да ти дам опрощение, но ще ти дам напътствията си и ще запазя разговора ни в тайна.
Кристин се изправи пред него и промълви:
— Не мога да се омъжа за Симон Андресьон.
— По този въпрос едва ли ще ти дам съвет, по-различен от този на всеки игумен. Непокорните чеда не са драги Богу, а и баща ти се е погрижил за твоето добруване, както впрочем знаеш.
— Вероятно ще промениш мнението си, след като ме изслушаш — отвърна Кристин. — Симон е твърде добър, за да гризе голата клонка, чийто цвят вече е откъснат от другиго.
Тя погледна монаха право в очите, но когато забеляза как сухото му, сбръчкано старческо лице се изопна и помръкна от скръб и ужас, сякаш и в самата нея нещо се пречупи. Сълзите рукнаха по бузите й, а тя падна ничком в нозете на монаха. Брат Едвин побърза да я спре:
— Не, недей, седни на сандъка до мен. Не мога да те изповядам…
Той се отдръпна да й направи място.
Тя продължи да плаче, а той галеше ръката й и нареждаше:
— Помниш ли, Кристин, къде се запознахме с теб? По стълбите на църквата в Хамар? Веднъж, докато бях чужбина, ми разказаха една притча за монах, който не можел да повярва, че Господ обича всички живи твари, дори низшите и грешните. При него слязъл ангел и докоснал сетивата му, та монахът да види камък на дъното на морето, а под камъка — сляпо, бяло, голо животно. Гледал го, докато му станало мило, защото било толкова малко и уязвимо. Когато те видях, седнала на стълбите, толкова малка и уязвима, си помислих: Бог обича хора като теб — красиви и крехки, но и нуждаещи от закрила и подкрепа. Стори ми се, че цялата църква заедно с теб лежи в дланта на Всевишния.