— И на светло си срамежлива, и на тъмно, Кристин — опита се да се пошегува Симон. — Поне ми подай да подържа ръката ти — помоли той и девойката докосна ръката му едва-едва с върха на пръстите си.
— Не ти ли се иска да си поговорим, след като ни се е удала възможност да полежим насаме? — попита той.
Първоначално Кристин реши да му признае какво е сторила и кимна в знак на съгласие, но после не успя да пророни дума.
— Може ли да се мушна под завивката — настоя той. — В стаята е голям студ.
Симон се пъхна под кожата и вълнената завивка, постлана над нея. Отпусна ръка над главата на Кристин, но без да я докосва. Полежаха така известно време.
— Хич няма да ми е лесно да те завоювам — засмя се обезсърчено Симон. — Обещавам ти да не те притеснявам. Само ще те целуна, щом другото ти е неприятно. Но не може ли поне да си поговорим?
Кристин навлажни устни с върха на езика си, но продължи да мълчи.
— Защо трепериш така? — учуди се Симон. — Да не би да съм сбъркал някъде, Кристин?
Тя не искаше да го лъже и само поклати отрицателно глава.
Симон полежа още малко при нея. Помъчи се да завърже разговор, но накрая се засмя и прошепна:
— Явно тази вечер ще трябва да се задоволя с мисълта, че нямаш нищо против мен, и да се зарадвам. Ама си голям инат. Поне ми дай да те целуна и ще те оставя намира…
Тя се обърна към него и изпълни молбата му. Симон стана от леглото. Кристин се поколеба дали да му признае какво се е случило между нея и Ерлен, но се отказа, когато чу как той се съблича до леглото си, бързайки да си легне.
На следващия ден майката на Симон, Анерд, не се държеше приятелски с Кристин както обикновено. Девойката се досети, че госпожата сигурно е подочула нещо и не е останала доволна от начина, по който годеницата е приела сина й в постелята си.
Следобед Симон каза, че с негов приятел имали намерение да си разменят конете. Попита Кристин дали иска да го придружи и тя се съгласи. Поеха заедно към уреченото място.
Навън времето беше хубаво, а въздухът — свеж. През нощта валя малко, но сега грееше слънце и леко замръзналият сняг хрущеше под стъпките им. Сутрешната прохлада се отразяваше добре на Кристин и когато Симон изведе избрания от него жребец, тя започна оживено да обсъжда качествата на животното. Разбираше от коне, защото преди прекарваше доста време с баща си. А този кон изглеждаше превъзходно — сивкав на цвят, с черна ивица на гърба и изправена грива, добре сложен и енергичен, но доста дребен и слабичък.
— Няма да издържи дълго да го язди мъж в пълно снаряжение — отбеляза Кристин.
— Така е, но на мен не ми трябва за тази цел — отвърна Симон.
Той го изведе на мястото зад двора, пусна го да побяга, после да повърви, поязди го и предложи на Кристин и тя да го изпробва. Позабавиха се доста на бялата поляна.
Накрая Кристин му даде да изяде от шепата й парче хляб. Симон, облегнат с ръка върху гърба на коня, я наблюдаваше и изведнъж рече:
— Кристин, струва ми се, че с майка ми се държите малко остро една към друга.
— Не съм искала да бъде нелюбезна с нея — отвърна Кристин. — Но между нас няма недоизказани неща.
— Според теб и между нас двамата няма недомлъвки. Не възнамерявам да те притискам, Кристин, но това не може да продължава така: все някога трябва да поговорим.
— Никога не съм била особено словоохотлива — поясни Кристин. — И сама го зная. Не го приемай твърде трагично, ако между нас нещата не се получат.
— Много добре знаеш какво е мнението ми по въпроса — отвърна Симон и я погледна.
Кристин се изчерви като домат. Изпита почти физическа болка: нямаше как да обвинява Симон заради опитите му да я ухажва. След малко той продължи:
— Вероятно не можеш да забравиш Арне Юрдшон, така ли е, Кристин?
Тя се вторачи в него. Симон продължи с нежен и доброжелателен глас:
— Не те упреквам — израснали сте заедно като брат и сестра, а и от смъртта му не е изминала и година. Моля те само да бъдеш сигурна, че ти мисля единствено доброто…
Кристин пребледня като платно. Докато вървяха нататък в сумрака, и двамата мълчаха. Стигнаха до края на пътя. В зеленикаво–синия въздух изплува лунният сърп с блестяща звезда в скута си.
Една година, даде си сметка Кристин и безуспешно се помъчи да си припомни кога за последно е мислила за Арне. Изплаши се; навярно се държи като лека, разпътна, блудна жена. Измина едва година, откакто седя край смъртния одър на Арне уверена, че повече няма да изпита радост в живота си. Кристин изстена безгласно от страх пред непостоянството на собственото си сърце. Всичко се оказваше преходно. Ерлен, Ерлен, ами ако той я забрави? Все пак й се струваше по-страшно тя да го забрави.