Кристин се напрягаше да измисли послание, което да подхожда на леконравната Ингебьорг и същевременно да провокира Ерлен да го разтълкува правилно. В душата й се надигна горчивина заради продължилата няколко месеца пълна неизвестност, която бе принудена да изтърпи.
— Скъпи Ерлен — рече тя, — как бихме могли да забравим мъжа, защитил така смело честта ни?
Лицето му се изопна, сякаш му зашлеви плесница. Кристин мигом се разкая за хапливия си намек. Симон се поинтересува за какво става дума. Тя му разказа за приключението си с Ингебьорг в гората по склона Айкаберг. Симон видимо се подразни и за да смени темата, тя го помоли да попита майка си дали ще си тръгват скоро. Чувствала се доста изтощена. Щом Симон се отдалечи, Кристин погледна крадешком Ерлен.
— Не съм очаквал от теб такава съобразителност — тихо отбеляза той. — Направо удивително!
— Както вероятно се досещаш, често ми се налага да лъжа и да се крия — мрачно рече тя.
Ерлен дишаше тежко и все още изглеждаше блед.
— Така ли стоят нещата? — прошепна той. — Та ти ми обеща да потърсиш помощта на приятелите ми, ако се стигне дотук. Бог ми е свидетел: не е минал и ден, без да мисля за теб и да се питам дали не се е случило най-лошото…
— Зная какво наричаш „най-лошото“ — сухо го прекъсна Кристин. — Не се бой. За мен най-лошото би било да не ми проговориш. Не разбираш ли, че ходя сред монахините като черна овца?
Млъкна, защото сълзите й напираха.
— Затова ли си дошла сега с Дюфрините? — поинтересува се Ерлен.
Кристин се почувства напълно отчаяна и не успя да отрони дума.
На вратата се появиха Симон и майка му. Ръката на Ерлен висеше отпусната върху коляното му, така близо до нея, но все пак недостижима…
— Трябва да говоря с теб — настоя той, — не успяхме да си кажем нищо…
— Ела на литургията в църквата „Света Дева Мария“ след Коледа — бързо прошепна Кристин, изправи се и тръгна към вратата.
Госпожа Анерд се държеше много любвеобилно и грижовно към Кристин, докато вървяха към къщи, а там дори й помогна да си легне. Двамата със Симон размениха няколко думи едва на следващия ден.
— Как така си се съгласила да разнасяш вести между този Ерлен и Ингебьорг Филипусдатер? — учуди се той. — Нямаш работа да се намесваш в техните тайни срещи!
— Между тях няма нищо особено — вдигна рамене Кристин. — Тя е куха лейка.
— Също така ми се струва доста неразумно от твоя страна да тръгнеш сама из гората с тази сврака.
В отговор Кристин доста рязко му обърна внимание, че двете са се изгубили не по своя вина. Симон замълча.
На следващия ден семейството на Симон изпрати Кристин до манастира и после пое към имението си.
Всеки ден в продължение на цяла седмица Ерлен идваше на вечерната служба в църквата на манастира, но на Кристин не й се удаде нито един сгоден случай да размени с него някоя дума. Тя се чувстваше като ястреб, кацнал на клонка със спусната над очите качулка. Кристин се разкайваше за всяка необмислена дума, която двамата изрекоха при последната си среща. Не биваше да го допускат. Дори мисълта, че случилото се тогава е неочаквано и за двама им и те не си даваха сметка какви ги говорят, не й донесе утеха.
И ето че един следобед в кабинета на абатисата дойде красива жена, явно съпруга на гражданин. Тя попита за Кристин Лаврансдатер и се представи като съпруга на търговец на дрехи. Мъжът й току-що се прибрал от Дания с нови хубави палта и Осмюн Бьоргюлфсьон пожелал да подари едно на племенницата си. По негова заръка жената дошла в манастира, за да вземе Кристин и да я заведе у дома си, та Кристин да си избере връхна дреха.
Разрешиха на Кристин да напусне обителта с непознатата. На девойката не й се вярваше чичо й да е решил да й направи такъв скъп подарък и дори да изпрати жена да я вземе от обителта. Някак си не му беше присъщо. Непознатата отначало не се показа много разговорлива и отбягваше да отговаря на въпросите на Кристин, но с наближаването на града изведнъж подхвана:
— Нямам желание да те правя на глупачка, каквато си ми хубавица. Ще ти призная истината, пък ти ще решиш какво да правиш. Изпрати ме не твоят чичо, а друг мъж. Опитай се да отгатнеш името му. Не успееш ли, няма да ти позволя да идваш с мен. Нямам мъж и се прехранвам, като давам подслон на пътници и им наливам бира. Няма защо да се боя от грях или от блюстителите на реда, но не искам по моя вина да те обезчестят в странноприемницата ми.