— И ти вече не ме искаш за съпруга.
— Напротив, пак си помисли дали не те искам…
— С Ерлен Никулаусьон се заклехме в християнската си вяра, че ако нещо ни попречи да свием гнездо, никой от нас няма да се задоми — разтреперана призна Кристин.
Симон помълча, този път по-дълго.
— В такъв случай не разбирам защо твърдиш, че не те е примамил и не ти е обещал нищо. Та той те е изкушил да забравиш за съветите на всичките ти роднини — с мъка в гласа рече най-после той. — Какъв съпруг ще бъде той според теб, щом дори е прелъстил омъжена жена? А сега иска да ми отнеме годеницата?
Кристин едва преглътна сълзите си и прошепна задавено:
— Казваш го, за да ме нараниш.
— Наистина ли смяташ, че бих те уязвил нарочно? — тихо попита Симон.
— Нямаше да стане така, но и теб не са те питали за коя искаш да се ожениш, Симон — промърмори Кристин. — Бащите ни сами решиха въпроса. Щеше да е различно, ако ти ме беше избрал.
Симон заби в пейката камата и тя остана да стърчи. След малко я извади и се опита да я затъкне в ножницата си, но камата не потъна в калъфа, защото върхът й се бе огънал. Той отново започна да я прехвърля от ръка в ръка.
— Отлично знаеш, че не е вярно, затова не ме изкарвай… Наясно си за какво исках да си поговорим, и то неведнъж — гласът му трепереше, но той продължи: — Ти обаче ме посрещаше с неизменната си студенина, а аз държа на мъжкото си достойнство и нямаше как да ти го кажа, дори някой да се бе опитал да го изтръгне от мен с нажежени клещи… Първо си помислих, че се държиш така заради онова момче, което загина. Реших да те оставя на спокойствие, нали ти не ме познаваше. Струваше ми се много грубо да повдигна въпроса толкова скоро след смъртта му. Явно обаче не ти е било нужно много време да го прежалиш. Ех, ех, ех…
— Ясно — отвърна Кристин. — Разбирам, Симон. Не мога да очаквам от теб да ми бъдеш приятел.
— Приятел! — възкликна Симон и се изсмя. — За какво ти е притрябвало моето приятелство?
Кристин пламна.
— Ти си вече голям мъж и сам решаващ за коя и кога да се ожениш.
Симон я прониза с поглед и пак се изсмя:
— Разбрах. Искаш аз… аз да поема вината за развалянето на годежа? Ако наистина си категорична в решението си и държиш да наложиш волята си, ще го направя — тихо довърши той. — Ще поема вината пред моите и твоите роднини с изключение на едно. Искам да признаеш истината на баща си. Ако предпочиташ, аз ще му съобщя новината и ще се постарая да смекча вината ти, но настоявам Лавранс Бьоргюлфсьон да научи, че не съм нарушил дадената дума.
Кристин се вкопчи с две ръце в пейката. Последните думи на Симон я съкрушиха повече от всичко, казано дотук. Плахо вдигна очи към него, пребледняла като платно.
Симон се изправи:
— Време е да тръгвам. Тук намръзнахме, а и сестрата чака с ключа. Давам ти една седмица да премислиш нещата. През това време аз ще свърша някои мои работи в града. Преди да замина, пак ще дойда да поговорим, но не се притеснявай, дотогава няма да се налага да ме виждаш.
8.
Макар и да се утешаваше с мисълта, че всичко вече свърши, Кристин се чувстваше съсипана и се измъчваше от нетърпение да се озове отново в обятията на Ерлен.
През нощта не можа да заспи и се реши да направи нещо, което досега дори не се бе осмелявала да си представи: да изпрати бележка до Ерлен. Оказа се трудна задача да намери подходящ пратеник. Сестрите — мирянки никога не излизаха сами, а и Кристин не се сещаше за човек, който би проявил желание да го направи. Мъжете, заети със селскостопанската работа, бяха възрастни и в редките случаи, когато идваха в манастира, разговаряха само с абатисата. Остана единствено Улав — невръстно хлапе, което работеше в градините. Високопреподобната Груа го бе, приела като собствен син. Една сутрин намериха на стълбите към църквата пеленаче. Според слуховете майка му била една от сестрите — мирянки, но вече била посветена в монашеството. След като преди време прекарала шест месеца в тъмницата заради груба проява на непослушание — тогава всъщност намерили детето пред църквата, — й дали одежди на сестра — мирянка и й наредили да работи в малкото стопанство, отделено от обителта. Месеци наред Кристин разсъждаваше над съдбата на сестра Ингрид, но така и не й се удаде възможност да поговори с нея. Решението на Кристин да повери бъдещето си в ръцете на Улав криеше опасност. Все пак той беше дете и всички монахини обичаха да го закачат и да му обръщат внимание. Но Кристин вече нямаше какво да губи. Няколко дни по-късно Улав щеше да ходи до града и Кристин го накара да съобщи на Ерлен в крепостта „Акершнес“, че трябва да намери начин да се срещне с нея насаме, и то бързо.