— Нищо няма да се промени, дори и да се скрия — отвърна Кристин. Станала на крака, тя говореше много спокойно, но Ерлен забеляза колко силно трепери. — Отвори му — подкани го тя.
Симон продължаваше да думка по вратата.
Ерлен се приближи и свали резето. Симон влезе в стаята с изваден меч в ръка, но веднага го прибра в ножницата.
Известно време мълчаха. Кристин не трепереше, а направо се тресеше, но въпреки това изпитваше странно, сладостно нетърпение. В душата й се надигна любопитство пред предстоящата битката между двамата мъже. Най-после си отдъхна: идваше краят на безконечните месеци, прекарани в мълчание, неутолени копнежи и тревоги. Местеше поглед от единия мъж към другия, бледа и със светнали очи. Нетърпението й прерасна в трескаво отчаяние. В очите на Симон Андресьон се четеше повече презрение, отколкото гняв или ревност. Зад привидно гордата физиономия на Ерлен тя забеляза, че вътрешно той изгаря от срам. Досещаше се какво мислят другите мъже за постъпката му да я доведе на такова пропаднало място. За Ерлен това бе равнозначно на плесница. Кристин долавяше нетърпението му да извади меча и да се нахвърли на Симон.
— Защо си дошъл, Симон? — извика Кристин с изплашен глас.
Двамата мъже се обърнаха към нея.
— За да те прибера — отвърна Симон. — Мястото ти не е тук.
— Вече нямате право да се разпореждате с Кристин Лаврансдатер — рязко напомни Ерлен. — Сега тя е моя.
— Щом казвате — грубо отвърна Симон. — В много хубава къща сте завели невестата си, няма що… — Симон се задъхваше и млъкна, за да овладее гласа си. После подхвана спокойно: — Все още се водя неин годеник, поне докато я отведе баща й. Дотогава съм длъжен да браня с огън и меч каквото е останало от честта й — а според хорските приказки то не е никак много.
— Няма нужда да го правите. И сам мога — отсече Ерлен и се изчерви под погледа на Симон. — Нали не си въобразявате, че ще позволя на някакъв хлапак да ме заплашва? — избухна той и сложи ръка върху меча си.
Симон скръсти ръце на гърба си.
— Не съм чак толкова страхлив, та да се изплаша, че ще ме сметнеш за страхливец — заяви той със същия тон. — Ще се бия с теб, Ерлен Никулаусьон, и ще направя живота ти ад, ако в най-скоро време не помолиш Лавранс Бьоргюлфсьон за ръката на Кристин…
— Няма да го сторя по твоя заповед, Симон Андресьон — сопна му се Ерлен, но по лицето му за пореден път плъзна гъста руменина.
— Тогава го направи, за да изкупиш вината си спрямо тази млада девойка — невъзмутимо продължи Симон. — Така ще поправиш грешката си в очите на Кристин.
Тя не издържаше повече да наблюдава как Симон измъчва Ерлен. Тропна с крак и кресна:
— Отивай си, Симон, махай се. Каква работа имаш с нас?
— Нали току-що обясних. Ще се наложи да ме изтърпите, докато баща ти ме освободи от дадената дума.
Нервите на Кристин не издържаха и тя се развика:
— Тръгвай, тръгвай, идвам след теб. Исусе Христе, защо ме мъчиш така, Симон? Нали не ме смяташ за достойна за твоите грижи и опека?
— Не го правя заради теб. Ерлен, бихте ли й казали да ме последва?
Лицето на Ерлен трепереше. Той докосна рамото на Кристин:
— Послушай го, Кристин. Със Симон Андресьон ще си поговорим друг път…
Тя се изправи послушно и си облече палтото. Обувките й останаха до леглото, защото не посмя да разкрие пред Симон, че ги е събула.
Навън отново се спускаше мъгла. Кристин вървеше бързо, с наведена глава и шаваше трескаво с ръце, пъхнати в ръкавите на палтото. В гърлото й напираше безутешен плач. Изпитваше неопределимо желание да се скрие някъде и да ридае до несвяст. Най-лошото сигурно й предстоеше. Тази вечер изпита ново усещане и цялото й същество се гърчеше от ужас: стана свидетелка на унижението на мъжа, комуто се бе отдала.
Симон вървеше плътно до нея, докато тя припкаше през уличките, дворовете и откритите места, където всичко чезнеше от погледа им в мъглата. Спъна се в нещо и политна напред, но Симон я хвана навреме.
— Недей да тичаш така — посъветва я той. — Хората се обръщат след нас. Как само трепериш! — по-меко отбеляза той.
Кристин продължи мълчаливо.
Хлъзгаше се в калта, а чорапите й, макар и кожени, се скъсаха и водата от локвите проникна през тях. Краката й подгизнаха и се вкочаниха.
Наближиха моста над манастирския склон и след като го прекосиха, поеха нагоре с по-бавни крачки.
— Кристин — подхвана неочаквано Симон, — баща ти не бива да узнава за случилото се.