— Как разбра къде съм? — попита Кристин.
— Отидох в обителта, за да говоря с теб, и чух, че един от ратаите на чичо ти дошъл да те вземе. Само дето Осмюн сега не е в града. Не сте особено изобретателни. Чу ли какво ти казах?
— Да — кимна Кристин. — Аз изпратих на Ерлен вест да се срещнем в дома на Флюга. Познавам я.
— Пфу, какви ги говориш! Няма как да знаеш каква е… а той… Чуй ме, Кристин. Постарай се да потулиш случилото се пред Лавранс. А ако се наложи да му признаеш истината, то поне му спести най-позорните подробности.
— Много си се загрижил за баща ми — язвително подхвърли Кристин, цялата разтреперана. Мъчеше се да звучи гордо, но гласът й бе задавен от напиращия плач.
Симон повървя още малко и спря. Макар и неясно, тя виждаше лицето му в мъглата. За първи път Симон изглеждаше толкова сериозен.
— При всяко мое гостуване в „Йорун“ усещах, че вие, жените, не разбирате що за човек е Лавранс. Нямал власт над вас, твърдеше Трун от Йеслингите. Че защо му е да се главоболи с такива дреболии? Лавранс е роден да командва мъже. Той има дарба за предводител, а хората му го следват на драго сърце. Сега вече няма такива герои, баща ми го помни от крепостта „Богахюс“. За жалост съдбата му е отредила да стане стопанин в долината. Оженили го твърде млад, а майка ти никак не улеснява живота му с чепатия си характер. Наистина, баща ти има много приятели, но я ми назови един, който би го подкрепил в тежък час? Бог му взе мъжките рожби и той се осланяше на вас, неговите дъщери, да прославите рода му. И какво става — едната му дъщеря си изгубва здравето, а другата — честта.
Кристин притисна ръка към гърдите си, сякаш искаше да защити сърцето си, да го подготви, та то да устои на словесните удари на Симон.
— Защо ми го казваш? — прошепна след малко тя. — И без това вече не ме искаш…
— Така е — колебливо кимна Симон. — Бог да ми е на помощ, Кристин, помня как те гледах онази вечер в стаята на покойника във „Финсбрекен“. Дано дяволът ме отнесе жив в ада, ако друг път повярвам на невинни момински очи! Обещай ми, че няма да се срещаш с Ерлен преди идването на баща ти — настоя Симон пред портите на манастира.
— Нищо няма да ти обещавам — отвърна Кристин.
— Тогава ще го накарам той да ми обещае.
— Добре, няма да се срещам с него — побърза да се съгласи Кристин.
На раздяла Симон каза:
— Остави на сестрите си кученцето, което някога ти подарих. Те го обичат. Ако не ти тежи да го виждаш в дома си, разбира се. Утре рано сутринта тръгвам на север — съобщи той и хвана ръката й за сбогом под погледа на сестрата, която стоеше на портата.
Симон Андресьон пое надолу към града. Докато вървеше в мъглата, удряше със свит пестник каквото му падне пред очите, бъбреше неразбрано и сипеше ругатни. Закле се пред себе си да не тъжи за нея. Преди смяташе Кристин за чисто злато, но сега, след като я погледна отблизо, видя най-евтина тенекия. Бяла като снежинка, тя подложи ръката си на пламъка на свещта миналата година. Сега пиеше вино с отлъчен от тинга непрокопсаник в бордея на Флюга. Мътните го взели! Сърцето му се късаше от гняв и мъка заради нищо неподозиращия Лавранс Бьоргюлфсьон, който бе гласувал пълно доверие на дъщеря си. И през ум не му минаваше, че тя няма да го оправдае. Сега самият Симон се бе натоварил със задачата да му занесе лошата вест и да го излъже заради Кристин.
Кристин изобщо не смяташе да спази обещанието, дадено на Симон, но с Ерлен успяха да се видят само за малко и да разменят едва няколко думи.
Тя държеше ръката му и го гледаше като свой господар, докато той говореше за случилото се в стаята на Брюнхил. Зарече се да се разправи друг път със Симон Андресьон.
— Ако се бяхме сбили горе, щеше да се разчуе из целия град — разпалено обясняваше Ерлен. — Този Симон го знае много добре.
Кристин усещаше колко дълбоко е наранен Ерлен от случката. Самата тя непрекъснато мислеше за нея. Не можеше да си я избие от главата, защото този път Ерлен претърпя по-силно унижение от нея. Двамата вече се бяха превърнали в една плът и тя носеше отговорност за постъпките му, макар и да не ги одобряваше, но щеше да усеща по кожата си драскотините по неговото тяло.
След три седмици Лавранс Бьоргюлфсьон пристигна в Осло да прибере дъщеря си от манастира.
Кристин се боеше от реакцията му и тръгна към стаята за посетители със свито сърце. Още щом го зърна, увлечен в разговор със сестра Потенсия, се удиви колко се е променил. Вероятно и преди година, когато го видя за последно, си е бил такъв, но в съзнанието на Кристин той още представляваше млад, жизнен и красив мъж. Като малка се гордееше с неговата хубост. Всичките години, прекарани в грижи и тревоги, бяха оставяли неумолимо отпечатък върху лицето му, докато Кристин се превръщаше в млада жена. Просто тя не забелязваше промяната. Едва сега обърна внимание на оредялата му коса, на поръждавелите кичури по слепоочията — така побелява русата коса. Бузите му й се сториха хлътнали и увиснали, а мускулите на лицето — изопнати като струни. Нямаше и следа от здравия му тен. Сега кожата изглеждаше изхабена, загрубяла. Лавранс не вървеше прегърбен, но раменете му под палтото сякаш се бяха поотпуснали. Приближи се към нея с леки и сигурни крачки и й протегна ръка, ала Кристин помнеше колко плавно и пъргаво пристъпваше той на младини. Промяната положително не бе настъпила само през изминалата година, но Кристин я забеляза едва сега. В излъчването му се бе появила и отсянка на лека покруса и сякаш именно тя изваждаше на показ всички други признаци на старостта. Кристин избухна в сълзи.