Лавранс обгърна раменете й с ръка и погали бузата й.
— Недей да плачеш, дете — меко я успокои той.
— Ядосан ли си ми, тате? — тихо попита тя.
— Да, но това е разбираемо — отвърна той и продължи да я милва. — Знаеш, че няма защо да се боиш от мен — печално додаде той. — Кристин, овладей се, не се ли срамуваш да се държиш така? — попита той, защото тя се тресеше от ридания и се свлече на пейката. — Няма да обсъждаме нищо пред хората — напомни той, седна до нея и хвана ръката й. — Няма ли да ме попиташ как са майка ти и сестрите ти?
— Какво казва майка?
— Сигурно се досещаш какво е мнението й, но сега няма да го обсъждаме — настоя отново Лавранс. — Иначе майка ти се чувства добре — рече той и започна да й разказва надълго и нашироко как са у дома, а Кристин малко по малко се успокои.
Въпреки това вътрешното й напрежение не се уталожи, защото неизвестността я плашеше, а баща й не отвори дума за разваления годеж. Даде й пари за милостиня на бедните в манастира. Донесъл бе и дарове, та дъщеря му да ги занесе на сестрите — мирянки от обителта. Самият той направи голямо дарение на манастира и на монахините. Всички останаха с впечатлението, че Лавранс е дошъл да прибере дъщеря си, защото й предстои женитба. Вечерта преди заминаването им абатисата ги покани да споделят с нея трапезата в нейния кабинет. Високопреподобната Груа оцени престоя на Кристин в обителта като изключително ползотворен и похвали старанието й.
Настъпи часът за раздяла. На портата на манастира Кристин се сбогува със сестрите и приятелките си. После Лавранс я поведе към доведения за нея кон и й помогна да се качи на седлото. Чувството да язди надолу към моста заедно с баща си и слугите от „Йорун“ беше много странно. Минаваше гордо и спокойно по пътя, по който неведнъж се бе промъквала в мрака. Кристин си мислеше за великолепното сватбено тържество, описвано неведнъж от Ерлен. Сърцето й се сви. Много по-лесно би било, ако я бе отвел със себе си. Още дълго й предстоеше да крие тайната си, а пред хората да се преструва на такава, каквато не е. Погледът й се спря върху остарялото угрижено лице на баща й и тя осъзна колко прав е Ерлен, като не я взе със себе си.
В странноприемницата имаше доста пътници. Вечерта всички седнаха да се хранят в малката трапезария само с две легла в нея, предназначени за Кристин и за Лавранс, защото ги смятаха за най-изисканите гости. След вечеря другите им пожелаха лека нощ и се отправиха към леглата си. Кристин се чувстваше гузна, задето напълно доброволно се промъкна в кръчмата на Брюнхил Флюга и се отдаде на Ерлен, измъчвана от тревога и страх, че повече няма да се озове в прегръдките му. Тази мисъл я караше да се смята недостойна за радушния прием в странноприемницата.
Баща й, седнал на пейката, я погледна.
— Този път няма ли да се отбием в „Скуг“? — попита Кристин, за да сложи край на неловкото мълчание.
— Не — отвърна Лавранс. — Преситих се от съветите на чичо ти. Не спира да ми повтаря да те заставя със сила да удържиш на думата си — поясни той. — Така и щях да направя, но Симон успя да ме разубеди: самият той не желаел да се жени за девойка, която не го обича.
— Лично аз никога не съм давала дума на Симон — побърза да се оправдае Кристин. — Винаги си твърдял, че няма да ме принуждаваш да се омъжа против волята ми.