— С мен ли си още, Кристин?
— Да — кимна тя и додаде: — И двамата имаме вина за случилото се нещастие. Подразних те, защото исках тя да умре.
Осхил и Кристин наблюдаваха как шейната се отдалечава. Ту се издигаше над преспите, ту се спускаше между тях. Изчезна в една падина, после се озова върху бял хълм. Мъжете хлътнаха в сянката на заоблен планинския връх и се изгубиха от погледа на двете жени.
Кристин и Осхил седнаха пред огнището с гръб към празното легло. Осхил вече се бе погрижила да изнесе дрехите и сламата от него. И двете имаха усещането, че леглото зее зад тях, отворило празната си паст.
— Искаш ли тази нощ да спим в готварницата? — попита неочаквано Осхил.
— Все едно къде — отвърна Кристин.
Осхил излезе да провери какво е времето.
— Независимо дали вятърът ще се усили, или времето ще омекне, няма да стигнат далеч, преди истината да излезе наяве — отбеляза Кристин.
— В „Хауген“ винаги духа силен вятър — напомни Осхил. — Това не е признак за промяна на времето.
Продължиха да седят.
— Не забравяй каква злина ви бе подготвила Елине — обади се стопанката.
— Като се замисля, май и аз щях да кроя такива планове на нейно място — прошепна Кристин.
— Не ми се вярва да искаш да разболееш някого от проказа — сопна се Осхил.
— Помниш ли, лельо, какво ми каза веднъж? „Чудесно е, когато човек не смее да направи онова, което не смята за редно. Но не е добре, когато човек смята нещо за нередно само защото не смее да го стори.“
— Ти не би посмяла да извършиш такъв грях.
— Съгласна съм, но вече направих твърде много неща, които някога смятах за грях. Просто досега не съм се досещала, че грехът води след себе си и до необходимостта да стъпчеш поривите на други хора.
— Ерлен искаше да сложи край на нещастния си живот с Елине още преди да те срещне — увери я разпалено Осхил. — Между тях всичко отдавна приключи.
— Зная, но явно е имала причина да не смята намеренията му за непоклатими.
— Кристин — тревожно помоли Осхил, — нали няма да се откажеш от Ерлен? Сега вече никой не може да ви спаси, освен самите вие.
— Добре че не те чува някой свещеник — усмихна се студено Кристин. — Няма да допусна двамата с Ерлен да се разделим, пък ако ще да сломя и собствения си баща.
Осхил се изправи.
— Май най-добре да свършим нещо полезно — предложи тя. — Няма смисъл да се мъчим да спим.
От килера донесе няколко ведра с мляко, изля го в буталката и започна да го бие.
— Остави на мен — предложи Кристин. — Гърбът ми е по-здрав.
Работеха, без да разговарят. Застанала до вратата на килера, Кристин биеше маслото, а Осхил разчепкваше вълна до огнището. Едва след като Кристин отцеди суроватката и се канеше да омеси маслото, се осмели да попита Осхил:
— Лельо, никога ли не се боиш от деня, когато ще застанеш пред Божия съд?
Осхил се надигна, приближи се до девойката и застана на светлото пред нея.
— Може би ще събера смелост и ще попитам Онзи, Който ме е създал такава, каквато съм, дали ще се смили над мен, когато удари часът за разплата, защото никога не съм молила за снизхождение, когато съм нарушавала повелите Му. Никога не съм просила от Бог или от човек да ми опростят и една пара от глобите, наложени ми в този дом.
След малко Осхил продължи:
— Помня какъв беше Мюнан, най-големият ми син, на двайсет години: много по-различен от сега, ако съдя по слуховете. Някога децата ми бяха други.
Кристин рече тихо:
— През всичките тези години все пак си имала безрезервната подкрепа на Бьорн.
— Да, имах и това.
Кристин привърши с приготвянето на маслото и Осхил предложи да се опитат да поспят.
Легнаха в тъмната стая, Осхил прегърна Кристин и притисна главата й към гърдите си. Не след дълго разбра по равномерното, тихо дишане на девойката, че тя вече е заспала.
4.
Мразът се задържа дълго. Животните в оборите мучаха жално, защото ги хранеха оскъдно. Мъчеше ги и студът. Стопаните се стараеха да пестят фуража.
За Коледа повечето хора си останаха у дома — отказаха се да гостуват на приятели и роднини.
По Коледа студът се засили. Всеки нов ден беше по-мразовит от предишния. Хората не си спомняха да е имало толкова сурова зима. Вече не падаше сняг дори в планината, а натрупалият от празника на свети Климент замръзна като кокал. Слънцето грееше от ясното небе и дните станаха по-светли. Нощем над планинските гребени се полюшваха и потрепваха пламъци като от свещи и осветяваха половината небе, но не донасяха по-меко време. Случваше се някой ден да се заоблачи и да повали малко сух снежец, но после отново настъпваше ясно време и дърво и камък се пукаха от студ. Логен ръмжеше недоволно и клокочеше глухо изпод заледените мостове.