Зимата продължаваше с пълна сила. Кристин вече нямаше как да се самозалъгва, защото ги очакваше най-тежкото изпитание: на Юлвхил не й оставаше още много живот. Докато страдаше горчиво за сестра си, тя усещаше колко отчаяна и изтерзана е от греховност, защото всеки ден ставаше свидетелка на неописуемата мъка на родителите си и недоумяваше как ще изтърпи да гледа баща си така покрусен, как ще се въздържи да не се хвърли в кралата му и да му изповяда всичко, да го помоли за прошка и да остави съдбата си в неговите ръце.
Бяха пости. Мнозина изклаха дребния добитък с надеждата да спасят част от месото, преди животните да са умрели от глад. Хората се изпоразболяха от недохранване, защото ядяха само риба. Брашното не достигаше. Отец Айрик освободи цялото село от забраната да се ядат млечни продукти, но хората нямаха и капка мляко в домовете си.
Юлвхил лежеше болна в общото им легло с Кристин. През нощта се редуваха да бдят над нея. Случваше се Лавранс и Кристин да будуват до леглото й заедно. Веднъж Лавранс рече на Кристин:
— Спомняш ли си, когато брат Едвин ни разкри каква съдба очаква Юлвхил? Още тогава се досетих какво има предвид, но не пожелах да го приема.
През тези нощи на бдение над болната, баща й разказваше разни случки от детството им. Кристин, седнала до леглото, бледа като платно и изпаднала в пълно униние, разбираше, че с тези си думи Лавранс всъщност я умоляваше да се откаже от намеренията си.
Веднъж Лавранс отиде заедно с Кулбайн да нагледат мечешка хралупа в планинската гора. Върнаха се с мечка, качена на шейна, а в скута си Лавранс носеше малко мече. При вида на мечето Юлвхил се пооживи. Рагнфрид обаче не смяташе момента за подходящ да отглеждат такова животно и попита Лавранс за какво му е мечето.
— Ще го охраним, за да пази пред спалнята на девойките — засмя се грубо Лавранс.
Не успяха да намерят гъсто мляко за малкото и след няколко дни Лавранс го уби.
Слънцето доста се одързости и през деня от покривите дори започна да капе разтопен сняг. Синигерите се вкопчваха в дървените стени и се катереха по тях от страната, огряна от слънцето. Почукването на човките им отекваше, докато търсеха мухи, заспали в цепнатините на дървените трупи. По хълмистите места снегът блестеше суров и лъскав като сребро.
Най-после една вечер облаци забулиха луната. На сутринта жителите на „Йорун“ се събудиха, за да установят, че навън вилнее снежна виелица. От бурната фъртуна не се виждаше нищо.
Всички осъзнаха, че в този ден Юлвхил ще умре.
Всички от имението се събраха. Намина и отец Айрик. В стаята горяха много свещи. Вечерта Юлвхил изгасна тихо и спокойно в обятията на майка си.
Рагнфрид понесе нещастието по-кротко от очакваното. Родителите на мъртвата седяха един до друг и плачеха съвсем тихо. Всички присъстващи ридаеха. Кристин се приближи до баща си, а той я прегърна през рамо. Лавранс усещаше как дъщеря му трепери неудържимо под напора на сълзите и я привлече към себе си. Кристин имаше чувството, че и баща й усеща колко далече е тя от него в момента; по-далеч и от Юлвхил.
Кристин сама не проумяваше как е способна да се държи. Вече не си спомняше защо се мъчи да стиска зъби, но не се свлече на пода въпреки поразилата я болка.
Счупиха и извадиха няколко дъски от пода на църквата пред олтара на свети Томас и изкопаха гроб за Юлвхил Лаврансдатер в твърдата като камък пръст.
Валеше сняг, когато Юлвхил издъхна; валеше и когато я положиха в земята; продължи да вали без прекъсване още цял месец.
Хората очакваха с нетърпение да пукне пролетта, но им се струваше, че това никога няма да се случи. Дните станаха по-дълги и по-светли, изпаренията от топящия се под слънчевите лъчи сняг обгърнаха долината, но студът се задържа във въздуха, а топлината така и не успя да вземе превес. Нощем сковаваше мраз, пращеше лед, из планината гърмеше, а в селото виеха вълци и лисици като в разгара на зимата. Хората лющеха кора от дърветата, за да прогонят зверовете, но те се втурваха вкупом в оборите. Кой знае къде щеше да му излезе краят.