В един такъв ден, когато по канавките се отцеждаше вода, а снегът блестеше като сребро по полята, Кристин излезе да се поразходи. Слънцето осветяваше преспите и те приличаха на кухи буци. Снежната кора, подобна на ледена решетка, се пропукваше с тихо звънтене под тежестта на стъпките й. И все пак из въздуха се носеше неумолим студ, а по земята хрущеше твърд сняг.
Кристин пое към църквата. Сама не знаеше защо тръгна натам, но нещо я теглеше към божия храм. Там баща й имаше среща с неколцина селяни, членове на сдружението.
Към билото на склона срещна селяните. Вече слизаха надолу. С тях беше и отец Айрик. Мъжете се движеха пеш, събрани в тъмна група. Приведени, вървяха, без да разговарят. Отвърнаха суховато на поздрава на Кристин, когато се разминаваха.
Кристин се замисли. Мина много време, откакто всички в селото можеха да се нарекат нейни приятели. Сега хората я знаеха като неблагодарна дъщеря, а вероятно бяха узнали и повече. Сигурно вече не се съмняваха в истинността на плъзналите някога слухове за нея и Арне и Бентайн. Ами ако из селото вече я смятат за уличница? Кристин вирна брадичка и продължи към църквата.
Вратата стоеше открехната. От тъмното, кафяво помещение с устремените нагоре капители я лъхна студ, но и усещане за закътаност. Колоните сякаш издигаха мрака към носещата конструкция на тавана. На олтарите не горяха свещи, но през процепа на вратата се процеждаше малко слънчева светлина и проблясваше слабо в иконите и свещените съдове.
До олтара на свети Томас Кристин видя баща си, коленичил пред иконата, със скръстени ръце, които мачкаха шапката до гърдите.
Смутена и покъртена, Кристин се промъкна навън и застана на чардака, под свода между две по-ниски колони. Облегна се и се загледа в „Йорун“ и в окъпаната от бледосива мъгла долина. Реката, пресичаща селото, блещукаше на слънчевата светлина, побеляла от вода, примесена с лед. Елшакът по протежението й бе пожълтял от цвят, а боровата гора до църквата изглеждаше пролетно зелена. В близката горичка се чуваше цвърчене и чуруликане на птички. О, да, какви трели се извиваха някога след залез-слънце всяка вечер.
В тялото си Кристин усети да се пробужда забравен трепет, който мислеше, че е потъпкала. Кръвта й кипна и в нея се раздвижи предишният копнеж, крехък и слаб след прекарания зимен сън.
Лавранс Бьоргюлфсьон излезе и заключи вратата на църквата. Приближи се до дъщеря си и се загледа над близкия свод. Кристин забеляза какви незаличими белези е оставила изминалата зима по лицето на баща й. Сама не проумяваше как се реши точно сега да повдигне въпроса, но той просто й се изплъзна от устата:
— Преди няколко дена майка спомена, че ако избраникът ми бил Арне Юрдшон, си щял да отстъпиш. Вярно ли е?
— Да — кимна Лавранс, без да я погледне.
— Не съм те чувала да ми го казваш, докато Арне беше жив.
— Не е ставало дума. Досещах се, че момчето те харесва, но той си мълчеше, пък и беше млад. Не бях забелязал ти да проявяваш интерес към него. Няма как да очакваш от мен да поднеса на табла дъщеря си на мъж без пукната пара. Но ако бях видял да чезнеш от любов по него…
Постояха така, загледани в далечината. Кристин усещаше върху себе си погледа на баща си. Мъчеше се да запази спокойното си изражение, но въпреки това пребледня. Лавранс се приближи към нея, прегърна я и я притисна към гърдите си. Наведе главата й назад, вгледа се в лицето й и отново го затули с рамото си.
— Исусе Христе! Мила Кристин, наистина ли си толкова нещастна?
— Мъката ще ме съсипе, тате — промълви тя, заровила лице в прегръдките му.
Кристин избухна в сълзи, но не от любовна мъка, а защото по очите и ласките на баща си разбра колко е изтерзан. Той вече нямаше сили да се съпротивлява на желанието й. Кристин го победи.
През нощта тя усети потупване по рамото и се събуди.
— Стани — прошепна Лавранс. — Кристин, чуваш ли ме?
Кристин долови дълбокия, плътен глас на наситения с влага южен вятър, който пееше, удряйки се в ъглите на къщата. От покрива се отцеждаше вода, дъждовните капки сякаш шептяха, докато падаха в мекия, разтопен сняг.
Кристин бързо си облече роклята и тръгна след баща си към външната врата. Излязоха заедно да гледат светлата майска нощ. Подухваше топъл ветрец, а дъждът ги плисна. По небето се стелеха гъсти, сплъстени облаци, от горите се разнасяше шумолене, а между къщите и от планината се чуваха глухи тътнежи от отдалечаващия се сняг.