— Обикновено много мразя да съм на повикване — каза Саманта Ричардсън, флиртувайки с Дарт, докато отключваше вратата на фотолабораторията.
Асистентката на Браг носеше сини джинси и фланела, която подозрително напомняше пижама. В единадесет и тридесет през нощта беше възможно всичко — хората се показваха в най-странни дрехи. Дарт почти не спеше между нощните дежурства и дневните посещения, какъвто беше случаят с „Роксин лаборатории“. Чувстваше се като парцал и това му личеше.
Нощем малката лаборатория не ухаеше по-приятно отколкото денем, благодарение на големия фотографски процесор в съседната стая. Ричардсън придърпа два стола пред монитора на компютъра и Дарт се присъедини към нея.
— За първоначално гледане намаляваме образите, за да бъдат по-ясни — обясни тя. Хората от групата за спешна намеса бяха заснели дигитални изображения, а не фотографии. Ричардсън подготви Дарт за това, което предстоеше да види. — При снимането в условия на относителна тъмнина, това, което те са направили, осветлението, както можеш да се досетиш, е изключено. Камерата вижда предметите до голяма степен както ги виждат твоите очила за нощно гледане. Но едно от хубавите неща е, че можем да поискаме от компютъра да компенсира и коригира светлинните недостатъци. Да добави цвят. Да усили. И често пъти образите изненадващо изглеждат почти като направени на дневна светлина. Точно това сега ще направим — обеща му тя. — Ще започнем с намаления образ и ще увеличаваме. Винаги можем да се върнем към оригинала.
На екрана се появи първият образ, снимка на всекидневната с шезлонга и телевизора. В началото, неясно зелено и бяло, една черна черта се задвижи бавно надолу по екрана и също както при вдигането на щора стаята изведнъж се напълни с цвят. Тази технология направи много силно впечатление на Дарт.
— Това ще ти хареса — стрелна го тя, докато работеше енергично с клавиатурата, а след това грабна мишката на компютъра. Подът на стаята се повдигна и образът придоби три измерения, като че ли Дарт се беше качил на стълба и гледаше надолу.
— Какво е това, по дяволите? — попита Дарт.
— Дигиталните камери са стерео оптични — това е едно допълнително преимущество. Компютърът използва алгоритми за създаването на триизмерния ефект. — Тя завъртя стаята и вече Дарт гледаше от друга посока, но лявата част на екрана беше празна. Тя обясни: — Компютърът не може да напълни това, което камерата не е видяла. — Тя посочи празната страна на рамката и допълни: — Това е мястото, където се е намирал фотографът, когато е снимал.
Дарт се изпълни с ентусиазъм към технологията, която Ричардсън явно ценеше особено много. Тя се оплака:
— Не всеки може да си позволи такава камера, но може би в близко време…
Кадър след кадър Ричардсън развеждаше Дарт из къщата и му показваше важни неща. Манипулирането на гледната точка даваше на Дарт възможност да вижда стаите от много ъгли. Всяка една от тях той проучи внимателно, като от време на време искаше увеличаване на дадена част, нещо, което компютърът постигаше за секунди. Стая след стая той издири всякакви физически данни, които биха могли да подскажат къде трябва да се търси Уолтър Зелър, иначе наречен Уолъс Спарко.
Убиецът е тук. Думите на Зелър продължаваха да го преследват. Колкото и да вярваше Дарт, че убиецът е Зелър, единствената убедителна улика, с която разполагаше, свързваше резидента на Хамилтън корт 11 със самоубийството на Пейн. Всичко друго оставаше в периферията. И въпреки че той вече вярваше, че Зелър е Спарко, това не означаваше задължително, че Спарко-Зелър действително беше убил Пейн. Може би, както Зелър искаше Дарт да повярва, това, което свързваше всичките самоубийства, беше лекарството на „Роксин“ и Мартинсън с компанията си беше фактически единствената, върху която трябваше да падне обвинението. Все пак Хамилтън корт 11 като че ли предлагаше на Дарт главната надежда да намери отговорите и резидента. Ако само можеше да открие Зелър.
Вече от няколко дни се беше псувал за това, че не беше се възползвал от Зелър по време на пожара. Не знаеше как би могъл да го постигне. Всичко свърши с това, че се беше оказал извън играта, невъоръжен и в шок. Но той беше сърдит на себе си за това, че се беше оставил да се поддаде на властната магия на Зелър, беше си останал ученик, слушател.