— С мен ли си? — сепна го Ричардсън.
— Да.
Тя го поведе през поредица увеличени образи, докато накрая се стигна до стълбите на приземния етаж и стаята, която служеше за пералня. Даже при подобрените цветове на компютъра стаята изглеждаше мръсна и неприятно влажна. Дарт си спомни задушаващата миризма на мухъл.
— Ето това — спря я той, като се наведе напред и посочи пейката. — Можеш ли да го увеличиш?
Ричардсън промени образа, придавайки му три измерения, завъртя го, така че пейката да е на преден план, след което последваха неколкократни увеличения и пейката се приближи максимално.
— Приспособление за зареждане на въдици с изкуствена стръв — установи той.
— Риболов с изкуствена муха — уточни тя.
— Да.
Имаше едно малко менгеме, разположено под подвижна лампа, и двете бяха монтирани върху работната пейка, а над менгемето беше прикрепено увеличително стъкло. Рафтовете бяха осеяни с пера и пластмасови кутии, които изглеждаха прекалено зърнести при увеличението, за да могат да се видят добре. Ако Дарт не беше знаел, че Уолъс Спарко е всъщност Уолтър Зелър, той можеше да пропусне това, както беше го пропуснал в нощта на акцията. Но като подозираше, че това е може би леговището на Зелър, тези рибарски инструменти се набиваха в очи. Уолтър Зелър не обичаше риболова. Инструментите имаха смисъл само като опит да се създаде фиктивна идентичност за Спарко. В този смисъл съществуванието им можеше да се обясни. Но Дарт, ученикът, човекът, който познаваше Уолтър Зелър почти както самият Зелър себе си, разбра нещо повече. Хитрината беше твърде изкусна, за да се обясни като опит за въвеждане на детективите в заблуждение. Зелър би могъл да остави ракета за тенис или торба с принадлежности за голф. Тук има нещо много по-важно, помисли Дарт.
— Все едно, че можем да го пипнем — каза Саманта Ричардсън.
Дарт погледна часовника си.
— Не — възрази той, — можем да постъпим по-добре.
Дарт почука на вратата на колата и след това се вмъкна вътре. Мъжът зад волана имаше руса коса и тъмни мустаци. Изглеждаше по-малък от своите тридесет и осем години. Дарт го познаваше като Джак. Беше забравил фамилното му име.
— Нещо? — попита Дарт, поглеждайки надолу по улицата към Хамилтън корт 11.
— Нищо.
— Светлини?
— Казах нищо, нали?
— Ще вляза вътре — информира го Дарт.
— Ако ще влизаш вътре, аз пък ще се облекча.
— Ако ще влизам, ще ми трябваш като подкрепление. — Той посочи клетъчния си телефон. — Ако се появи някой, трябва да бъда предупреден.
— Е, добре — протестира мъжът. — Искам да се облекча. Ти ме чакай, ще ти бъда подкрепление.
Дарт записа номера на клетъчния си телефон.
— Не се бави дълго — помоли го той.
— Да искаш кифла или кафе? — попита Джак.
— Не, благодаря.
Дарт се върна до служебния си таурус. Тъй като волвото беше излязло от употреба, трябваше да се качи на колата на някой приятел или да вземе градския автобус. И двете му бяха омръзнали, и двете не бяха пригодни за нощна обиколка.
Той остана седнал зад волана десет минути. После, силно отегчен, реши да не чака повече.
Сложи си гумени ръкавици и влезе през задната врата, използвайки ключа, който висеше на гвоздея, който според Ковалски му е бил описан по време на анонимния телефонен разговор. Гвоздеят си беше там и ключът, който висеше на него. А гвоздеят беше ръждясал, ръждата не можеше да бъде отскоро. Всичко това щеше да има значение за показанията на Ковалски.
Повторното посещение винаги създаваше чувството за по-голяма запознатост, въпреки че това, че влизаше сам и без подкрепление, вълнуваше Дарт неприятно. Не беше уплашен, само неспокоен. Той премина бързо през всекидневната, където единствената лампа в стаята, свързана със сигнален часовников механизъм, не светеше. В един часа осветлението в спалнята на горния етаж щеше да бъде изключено автоматично и пак с часовников механизъм. Дарт се отправи веднага към приземния етаж, дръпна вратата към себе си и запали осветлението.
Стъпало по стъпало той се спусна предпазливо, изпълнен с растящото чувство, че нещо го заплашва. Отмина пералнята/сушилня, промуши се под едно въже за пране и приближи работната пейка и въдичарските такъми. Както се виждаше и на лабораторния компютър, повърхността беше осеяна с торбички и малки пластмасови мускали. Дарт ги огледа по-внимателно. Някои съдържаха пера, други животинска козина, а трети — голи метални въдици с различни размери. Олово, метални стружки, месина. Той прегледа съдържанието им. И още веднъж. Не пропусна да си спомни, че Ковалски обича риболова, не че Ковалски беше хванат тук. Нито това, че Ковалски заради това, че беше оплескал разследването по убийството на Лъки Зелър, беше известен враг на Зелър.