Очите на Браг се разшириха, когато започна да схваща.
— Ти си нагласил това?
— Трябваше да видя дали може да бъде направено. Трябваше да видя дали мога да измамя най-добрия. Ти си най-добрият, Теди. Не може да е Ричардсън. Аз съчиних тази криминална сцена и аз използвах необходимия реквизит, за да бъде убедителна.
— И си ме събудил за нагласена сцена? — Браг погледна часовника си.
— Ти си предсказуем, Теди. Ти, аз — всички ние. — Добави: — Ако ни познаваш достатъчно добре.
Браг остави бирата, стана от креслото и направи няколко крачки до края на всекидневната и я огледа.
— Нагласено? — попита той недоверчиво.
Дарт му даде време да помисли, да приеме за възможно, че някой умишлено е украсил сцената. Най-накрая той обяви:
— Всичките са убийства, Теди. Всяко едно от тях.
Браг се замисли върху това продължително.
— Да? Дали мисля така? Казвам ти… за да се проявиш така добре — декларира той убедено, — ти трябва да си повече от умен. Трябва да си един от нас.
— Точно така.
Браг побледня.
— Ти знаеш кой е той?
Дарт кимна.
— Да — отговори късо. — Знам.
33.
Уолъс Спарко имаше чувството, че не е във форма. Трябваше да се чувства добре, предстоеше още един излишен гад да престане да консумира въздух. Но Дарт вече кръжеше много наблизо, това го тревожеше сериозно.
Под зеленото яке за сафари на Спарко-Зелър носеше фланела с качулка и кафява рибарска жилетка, торбите и джобовете му бяха пълни с лакомства. Всичко това го правеше да изглежда по-тежък и да се чувства по-добре. Той мислеше за себе си като за едър мъж, беше му трудно да се усеща като слаб, лек, незабележим.
Ръцете на Зелър се потяха леко в черните ръкавици за голф, които бяха обхванали волана. Денис Грийнууд живееше малко по на север от Колт парк на Норидж стрийт в южния край, което повеляваше на Зелър да се държи с крайна самоувереност и да работи бързо. Норидж стрийт се намираше непосредствено на запад от Дътч пойнт, място толкова опасно, че такситата избягваха да навлизат в него. Един бял човек, без значение колко е огромен, който върви из улиците на това място, сам се превръщаше в потенциална жертва. Да се появиш в това място нощем беше толкова рисковано, че Зелър, който приличаше и се държеше като Уолъс Спарко, се чувстваше принуден да предприеме този ход в здрача. Той зави вляво, навлизайки в Уилис и паркира, провери револвера си, спусна качулката над главата си, сграбчи малката вълнена торба и се отправи към двуетажното жилище, което се намираше на по-малко от една пресечка. Денис Грийнууд наемаше горния етаж, до който се стигаше само откъм задната страна. Спарко премина по влажна слама, кучешки изпражнения и отвратително вонящи боклуци и стигна до разнебитеното дървено стълбище, което изкачи бързо.
Едно от хубавите неща в този квартал беше, че ченгетата нямаше да получат нищо от никакви свидетели. За никакво съдействие не можеше да става и дума. Зелър би могъл да убие своя човек навън на улицата, а Дарт и компания щяха да получат в най-добрия случай някакво описание. Системата на наблюдение тук беше трудна. Зелър само три пъти беше посещавал това място и беше на мнение, че е твърде рисковано да оставя колата си. Той знаеше, че Грийнууд няма телефон, кредитни карти, действаща приятелка. Чернокожият беше заемал различни служби през последните шест месеца, включително и в пощата на Мърфи роуд. Или напускаше, или биваше уволнен заради наркотици и алкохол. Четири месеца по-рано шофьорската му книжка му беше върната след шестседмично ограничение и в рамките на дванадесететапна рехабилитационна програма. Нямаше кола, регистрирана на негово име, въпреки че от една седмица насам работеше на осемчасова смяна като таксиметров шофьор. Смяната свършваше в четири следобед.
Сега беше пет и петнадесет.
Спарко доближи изподрасканата дървена врата и почука силно. През шпионката Спарко видя една зеница, която се вглеждаше в него.
— Работя в екипа на клиниката — представи се Зелър с най-добрия за Уолъс Спарко глас — малко по-нисък от собствения си. — Има промяна във вашето лечение. Отворете вратата, моля, господин Грийнууд.