— Нито една дума — повтори сержантът.
— Моля — каза Дартели, като се надяваше, че тази една дума можеше да постигне нещо.
Хейт избута назад стола с крак при ставането си и за малко щеше да го събори.
— Ти наистина си момче скаут — изръмжа злобно, като излезе бързо навън, но се спря и до отворената врата се обърна с лице към Дарт. — Нищо не си научил от него, нали?
Дарт намести стола на мястото му и последва Хейт навън в студа.
36.
Това беше голяма викторианска къща в Западен Хартфорд, разположена върху оградена площ от един акър, малко по-надолу в улицата, недалеч от къщата на губернатора. Високо извисяващи се брястове и дъбове очертаваха улицата. Във въздуха се усещаше миризма на дим от горящи дърва. Един съсед вече беше запалил коледните светлини — група от седем перфектно скулптирани елени, направени от малки бели лампи, които се извиваха като дъга към небето и теглеха шейна по тревата в очакване, и надежда за сняг. Това беше квартал, където господстваше „Мерцедес-Бенц“. Дарт имаше чувството, че прави впечатление със своя таурус.
Той се огледа два пъти в огледалото за задно гледане, опитвайки се да пооправи лошия си външен вид, който като че ли беше залепнал върху него. Оправи огледалото, като го върна на старото му положение, мушна в устата си ментово бонбонче и излезе от колата.
Доктор Ариел Мартинсън му отвори сама. Носеше жълто тефтерче и очила с половинки стъкла. Беше облечена в джинси и мъжки тип фланелена блуза. Без грим тя изглеждаше с няколко години по-възрастна. Той забеляза сива коса вдясно на главата й, на която не беше обърнал внимание при първата им среща. Малко преди да отвори вратата, тя беше издърпала назад косата си, тъй като държеше около двата си пръста ластиче, а косата й все още запазваше формата на човек, изправен срещу силен вятър. Но косата й се беше вече отпуснала, когато поздрави Дарт и отново тръсна глава, давайки по-голяма свобода на косата си в желание да покрие белега.
Тя го пусна почти без нищо от обичайните кратки разговори за несъществени неща. Той, ченгето, обърна внимание на изключителното обзавеждане — ориенталски килими, диплещи се завеси, антики; системата за сигурност — детектор за улавяне на движения, който мигаше високо в един ъгъл на тавана, и ръчно гравираната врата на библиотеката.
До пристигането му тя беше работила с един от двата компютъра, този, който беше върху бюро от махагон с кожена горна част в убит червен цвят. Имитация на лампа „Тифани“. Оригинално маслено платно над камината. Тя му предложи кафе, чай или нещо по-силно. Той отклони предложението, като спомена, че е дежурен. Тя си наля в кухнята чаша бяло вино и бързо се върна.
— Чудесна къща — сподели той.
Като се настани в едно кресло, тя каза:
— Късно е. Нека преминем направо към въпроса, какво ще кажете? Какво ви накара да ме потърсите толкова скоро, детективе?
— Един мъж на име Грийнууд. Самоубийство чрез свръхдоза. Открит е късно следобед днес. Мислим, че той участва във вашите изследвания.
Тя раздвижи устните си.
— Нямам коментар.
— Аз само се запитах…
— Без коментар значи без коментар — отсече тя. Надигащите й се гърди показваха, че е развълнувана. Пронизващият й поглед провокираше в него чувство на загриженост, тя като че ли правеше опит да не издаде присъствието на някой, който се криеше в стаята.
— Играем в един отбор — напомни й той.
— Веднага след срещата ни миналия път направих опит да проведа някои разследвания. Но тези изпитания се провеждат така да се каже на тъмно и се боя, че това е точно така. Още веднъж искам да ви убедя, че ако беше открита връзка, каквато и да е връзка между самоубийствата и нашите изследвания, аз щях много добре да знам това и изследванията щяха да бъдат прекратени. Но за такава връзка не узнах, въпреки моите търсения. Разбирам, че трябва да си вършите работата. Нямам нищо против това. Бих ви предложила да…
— Това са убийства. Потвърдихме го — прекъсна я Дарт и по този начин я принуди да мълчи. — Имат връзка с вашите изследвания. Трябва да ги спра.
— Можете ли да ми докажете, че съществува връзка? — Пръстите на дясната й ръка започнаха нервно да се плъзгат нагоре и надолу по столчето на чашата.
Дарт каза:
— Трябва да осигурим защита на тези хора…
— Невъзможно.
— Те са мишени!
Тя го изгледа втренчено за миг и след това проговори: