„Може ли тя да свали имената от списъка?“, му мина изведнъж през ума. Той нямаше никаква документация от Мартинсън относно участието на Стейпълтън, Лорънс и Пейн в изследванията, а само устна забележка отпреди няколко дни. Тя може да отрече всичко това. Ако можеше да унищожи следите от тяхното участие, тогава единствената й грижа за техния убиец щеше да е той да бъде прибран — бързо и тихо, колкото по-малко публичност, толкова по-добре. И той, Дарт, да не създава повече неприятности.
— Ако някой ви е убедил да излезете извън рамките на закона, доктор Мартинсън, аз много сериозно ви съветвам да потърсите и друго мнение — за предпочитане законно мнение. Няма причина по-нататък да…
— Моето впечатление — пресече го тя остро, изправяйки се на крака, при което гърдите й започнаха отново да се надигат — е, че и двамата си губим времето и че и двамата можем да свършим по-добра работа, отколкото просто така да си седим и да разменяме мисли. Всъщност аз се допитах до законното мнение, което, както изглежда, вие много активно защитавате, и то се върна като едно категорично „без коментар“. Категорично — повтори тя. — Сега ще ви изпратя до вратата.
— Не трябва да се процедира така — предупреди я Дарт. — Правите голяма грешка.
— А вие е най-добре да бъдете предпазлив, защото може да ви потрябва вашият собствен адвокат, вашето собствено друго мнение. — На външната врата тя се спря. Заплахата се съдържаше не в думите й, а в очите й. — Не се бъркайте, детектив.
Тя превъртя дръжката и отвори вратата. Студеният въздух нахлу и ощипа лицето на Дарт.
— Можем да работим заедно по въпроса. — Дарт й предостави последна възможност.
— Не мисля така. Не, благодаря ви. — Тя отвори вратата по-широко.
Дарт излезе навън и изведнъж студът почти го вкамени.
Той се намираше на Фармингтън авеню, когато звънна клетъчният му телефон и слушалката при опита да бъде извадена се закачи в джоба му. Помисли, че е пропуснал това обаждане, тъй като преди да отговори, звънът беше спрял. Линията фактически беше мъртва, но миг по-късно звънът се чу отново.
— Дартели.
— Най-после мислиш като ченге — каза гласът на Зелър.
Дарт веднага погледна огледалото и колите пред себе си, но нощта беше непрогледна. А освен това, помисли си той, Зелър никога не би направил това толкова лесно.
— Мога да ти помогна, Серж. Но ти…
— Спести си думите, Айви. Просто следвай шибаните си задачи. Това е достатъчна помощ. Има един редактор в „Ню Йорк таймс“, който се занимава с теми от науката и който би могъл да прояви интерес към това, което знаеш. Името му е Роузън Бърг. Добър автор.
Връзката се разпадна.
Дарт рязко спря, след като колата беше изкачила един наклон. Той изскочи навън и се огледа за кола, която да обръща или такава, която е паркирана така, че да прави впечатление. Под него имаше пресечка с бензиностанция и книжарница на срещуположни ъгли. Той потърси с очи някой в телефонна кабина или кола не в движение.
Нищо.
Освен това, помисли той за втори път, той никога не би го направил толкова лесно.
37.
След като наблюдението на Хамилтън корт 11 не даваше никакъв знак за Уолтър Спарко и след като търсенето на колата му приключи без успех, Дарт почувства, че единственият му шанс да намери човека — да го спаси може би — се намираше на този адрес. Но когато по време на петъчната нощна смяна той отиде при Хейт, за да обсъдят техническите достойнства на заповедта за претърсване и арест, Хейт му забрани да влиза или да приближава на каквото и да е разстояние Хамилтън корт 11. Това, което беше започнало като цивилизован разговор, завърши като състезание по надвикване, по време на което всички от отдела за престъпления срещу личността гледаха напрегнато към двамата през стъклената стена на офиса на Хейт. Дарт излезе бързо и като чувстваше върху себе си вниманието на всички, продължи в коридора, като търсеше място, където да може да се успокои. Продължи да крачи бързо и когато видя, че при Аби свети, почука и влезе. Не бяха се виждали почти цяла седмица, един факт, който се беше изплъзнал от вниманието на Дарт, докато най-после той не се появи пред нея и не я погледна.