— Какво правиш тук? — попита я.
— Това е моят офис.
— През нощта.
— Сама си правя програмите. Аз съм отдел в състав един човек. — Тя се поколеба и след малко обясни: — Опитвам се да наглася програмата си в съответствие с твоята, така че да можем да се виждаме повече. — Ново колебание. — Липсваше ми…
— Децата?
— Така е по-добре. Те спят през нощта. Аз съм с тях сутрин и следобед. Трябваше да опитам този вариант по-рано.
— Кога спиш?
— Не спя — отговори тя. — Ти като че ли си готов да разрушиш нещо. Надявам се, че не нещо, което съм направила.
— Хейт. Той е твърдоглав. Не съм го оценил правилно. Доверих му се, а вероятно не е трябвало. Той кипна. Изведнъж иска нищо да не се прави с тези самоубийства. Продължава да ми възлага домашни свади и побоища.
— Нощната смяна — напомни му тя. Домашните свади и побоища почти изцяло владееха нощните смени.
— Да, знам. Но аз съм тръгнал по по-едър дивеч и той знае това. Цялата работа е там, че това го плаши.
— Какъв дивеч?
— Казах му — не направо, но му казах — за Зелър.
— О, по дяволите — ахна тя.
— Изглежда, че неговата лоялност надделява над грижата му за — и точно такива бяха думите му — някакви перверзни типове, които ги убиват.
Тя кимна, като че ли разбираше или самата тя беше срещала такава съпротива. Каза:
— Имах един случай, в който беше замесен един гимназиален учител по физическо възпитание. Тиранизирал момичетата, дупка, през която надничал в банята, крадял бельото им от шкафчетата и все в тази посока. Изнасилил три. Едната забременя, в противен случай никога нямаше да разберем. Училищният борд се опита да окаже натиск върху мен да не повдигам обвинение. Казаха, че това ще намали притока на ученици. Казаха, че ще го уволнят и че това е достатъчно. Намериха някаква важна връзка — не знам как. Уволниха го и го изгониха от града. Но нищо във вестниците, никаква публичност.
— Не съм чувал за това.
— Никой не е чул — въздъхна тя. — Това нещо за малко да ми загуби значката. — Като го погледна с благ поглед, тя добави: — Но аз задържах значката си и получих собствен отдел. — Тя се засмя. — Разбрах към кого се бяха обърнали.
Дарт и другите се бяха чудили как беше успяла да измъкне отдела за сексуални престъпления от отдела за престъпления срещу личността и сега, години по-късно, се появи обяснението. Дойде му нещо наум.
— Какво стана? — попита тя, забелязвайки промяната в израза на лицето му.
— Една мисъл — избъбри той, чувствайки се по-спокоен, отколкото беше при влизането си. Подпря коляното си върху единственото друго кресло в стаята. — Ти си твоят собствен отдел. — Той сякаш мислеше на глас.
— Точно така.
— За да се сдобиеш със заповед, не минаваш през Хейт.
— Слава богу.
— Какво? — изгледа я невярващо той. — Направо при прокурора?
— Да.
— При специални изисквания за вероятна причина ли действаш или е същото, което правим останалите? — Той внесе пояснения: — Държи ли те прокурорът…
— Закачена на въдица, наречена отдел за сексуални престъпления? — помогна му тя и отговори: — Не. — И добави саркастично: — Колкото и да е чудно, отнасят се с мен така, сякаш съм лейтенант.
— Не исках да кажа…
— Знам, че не си искал, но донякъде прозвуча така.
— Искам да разширя заповедта за наблюдение на Хамилтън корт — каза той. — Трябва ми влизане вътре.
— Аз мога да вляза — сви рамене тя. — Можеш да ме придружиш. — Поглеждайки часовника си, тя добави: — По това време на нощта ще бъда телефонистка. Кой от юристите е на повикване?
— Крист.
— Синтия Крист? — повтори тя. — Жена, Джо. Тортичка. Можеш да ми имаш доверие. — Избута книжата пред себе си, за да не й пречат, и взе един бележник. — Това е елементарен случай.
Един час по-късно влязоха в къщата на Хамилтън корт 11. Аби носеше в джоба си подписаната заповед. Осветлението във всекидневната беше включено от автоматичния часовников механизъм — беше девет и петдесет и пет вечерта.