— Да, така е.
— Даже преди десет години.
— Да.
— Главно на едро. Те са добър клиент за нас. Големи поръчки.
Дарт благодари и вече прелистваше „Бели страници“, пръстът му се спускаше надолу по колонките. В зрителното му поле се появи нокът с маникюр — Аби беше намерила името. Коруин изясни:
— Казахте разследване по убийство, така ли?
— Да.
— И аз помогнах?
— Много.
— Това е много добре. Харесва ми… Хей, детектив? — додаде той, задържайки още на телефона нетърпеливия Дарт. — Закови мръсника!
Дарт му благодари още веднъж и затвори. Каза на Аби:
— Каза ми да закова мръсника.
— А ти какво каза?
— Благодарих му.
Тя се беше заела с разглеждане на закачената на стената карта.
— Това е Сеймур стрийт, малко по на юг от Парк стрийт. Не можем да отидем там сами, Джо — заяви тя твърдо. — Не без полицейска кола. Не без подкрепление.
Той нямаше желание да я намесва в тази работа. Хейт нямаше да се съгласи да му даде каквато и да е помощ, нямаше да му осигури подкрепление. Това, което правеше положението по-лошо, много по-лошо за Дарт, беше, че самият звук на думите Сеймур стрийт му беше познат, но не можеше да си спомни защо, не можеше да установи мястото на гласа, който ги беше изговорил, гласът на Коруин все още не беше избледнял в ума му.
Но сега този глас се върна при него. След като седем години си чувал всеки ден един глас, той не може да остане дълго време замазан в паметта. Уолтър Зелър беше отгледан в къщата на родителите си на Сеймур стрийт по времето, когато Парк стрийт беше свястно място, а не демилитаризирана зона. По онова време той често беше говорил за тази къща с чувство, носталгично, като просто я наричаше Сеймур стрийт.
Дарт не можеше да си спомни какво беше станало с къщата. Зелър я беше наследил при смъртта на майка си преди четири години. Това си спомняше добре, защото Зелър беше платил някакъв наследствен данък, вместо да я продаде, въпреки че тя почти не ставаше за нищо. Какво се беше случило по-нататък с тази къща Дарт не знаеше.
„Може би — помисли Дарт, — Уолъс Спарко сега живее там.“
38.
Това беше то — Дарт го знаеше, преди да пристъпи навън от вратата.
Той открадна четири часа сън вкъщи, след като беше разходил Мак и след като си беше направил сандвич с риба тон. До пет и тридесет навън вече беше тъмно и му мина през ум, че колкото по-рано, толкова по-добре, защото най-лошите групови насилия се проявяваха след десет вечерта във времето, когато наркотиците, алкохолът и неспокойният гняв вземаха данъка си. Той се облече в черни джинси и морскосин пуловер, така че да може да се движи с вдигната гугла и по този начин донякъде да се дегизира.
Осъществи пътуването сам, вярвайки, че ще намери Зелър в къщата на Сеймур стрийт и че Зелър е избрал съвършено безопасната къща — отвън до нея никой, нито даже полицай нямаше да навлезе в сърцето на Парк стрийт в този час на нощта без много силно основание и обилно подкрепление. Може би Зелър беше сключил сделка за протекция с някоя от бандите и се беше погрижил за предупредителна система, състояща се от клетъчни телефони и преносими радиостанции.
Когато мина с колата си покрай съда и една поредица от къщи, приспособени като адвокатски кантори, той беше поразен от иронията на тяхната близост с Парк стрийт, само на няколко пресечки на юг. Законът и беззаконието съществуваха рамо до рамо. На две пресечки от тези офиси четиринадесетгодишни момичета се трупаха по ъглите, а разпространителите на кокаин продаваха стоката си на тротоара. Дарт караше с вдигната гугла и при това бързо, без да се съобразява със стоповете и светофарите.
На седалката до него лежеше зареден револвер. Под пуловера си носеше бронирана жилетка, в джоба шперц. Вратите на колата бяха заключени. Колкото повече приближаваше Парк стрийт, толкова по-ленив ставаше трафикът и по-голямо оживлението. Това беше южният край на Син стрийт — нощта гъмжеше с възможности.
Въпреки ноемврийския студ тъмните улични ъгли бяха пълни с пуерториканци и тук-таме между тях се виждаха испанци, италианци и португалци, всички под двадесет и пет. Това място се доминираше от Le Soledos и латинските крале. Неподходящият цвят чорапи биха могли да струват живота на някой хлапак. Показването на оръжие означаваше началото на битка. Тези хора бяха започнали живота си с впечатление от Сталоун, и Лий, и Шварценегер, и Снайпс, и считаха, че не им отстъпват по нищо. На Дарт му се стори, че всички по-възрастни от тридесет са изпратени на заточение. Мястото се управляваше от неспокойна младеж.