Дарт порови в паметта си за някакво указание от някоя от семейните истории на Зелър. Почти чуваше гласа му в главата си, почти го виждаше седнал там… Нещо за това, как като дете е станал свидетел на улично нападение, спомни си той, което го наведе на мисълта, че стаята на Зелър трябва да е едната от двете пред него. Мислеше да се мушне най-напред в най-близката стая, да заеме отбранителна позиция зад вратата, после да почака за сигурен знак за позицията на Зелър. Сърцето му като че ли беше залепнало в гърлото, гръдният му кош беше стегнат, устата пресъхнала.
Беше като пиян от страх, не чувстваше никаква твърдост в коленете си. В главата му се въртяха сцените на така наречените самоубийства, убийствата, които бяха толкова изкусно оркестрирани. Дали по този начин нямаше някой да открие Джо Дартели? Дали това не бяха последните му минути — след като се беше промушил в чужда къща в преследване на човек, когото чувстваше близък като баща? Той започна да се пита какви ли мисли са съществували в замъгления ум на майка му, когато го беше преследвала. Дали тя по нейния си начин се е страхувала толкова много от това, че ще открие Дарт, както сега той се страхуваше от възможността да открие Зелър?
Той повдигна револвера и го насочи в пода пред себе си. Щеше да е необходимо само леко вдигане и дърпане на спусъка. От близко разстояние всеки беше отличен стрелец.
Започна да брои бавно назад, тръгвайки от пет, това беше стар навик, целта беше да успокои нервите си. Както сам трябваше да се убеди, тази техника се провали мизерно: три… две… Той направи бърза крачка нагоре, изкачвайки последното стъпало и рязко се обърна надясно.
Облегалката на един дървен стол го удари право в гърдите. В същия момент, когато всичкият му въздух излетя от него, Дарт вдигна револвера и дръпна спусъка и веднага след това още веднъж, но нищо не последва — засечка в резултат от падането му на улицата. Ударът го изправи на крака, той се плъзна в коридора и се блъсна в стената и това окончателно го лиши от въздух. Дарт се мъчеше да си поеме дъх, гръдният му кош беше като парализиран, ребрата му силно пострадали. Револверът отлетя от ръцете му, беше изритан оттам. В следващия момент същата кафява обувка тръгна срещу лицето на Дарт, но Дарт успя да се извие встрани, да се сниши и да избегне удара.
Уолтър Зелър загуби равновесие и се подпря на парапета на стълбата, за малко да полети надолу. За много кратък момент Дарт зърна лицето му. То беше на човек, съвършено различен от този, който Дарт помнеше: хлътнало и изнурено, съсипано от скръб, вина и изтощение. Той е старец, помисли Дарт, който знаеше, че Зелър беше само на малко повече от петдесет години. Беше с тъмнозелена фланелена блуза и сини джинси, но те висяха по тялото му. Лицето му беше кръгло, косата сивееща, стърчеше ирландският нос, който беше счупван безброй пъти. Изглеждаше груб и противен, но за Дарт благите сини очи издаваха истинската стойност на личността му.
Дарт се опита да се докопа до оръжието си, но ръцете му бяха натежали с тонове, а в гърдите му гореше огън от съкрушителния удар със стола. Единственото му слабо усилие беше да се отдръпне назад и да плъзне десния си крак по пода и да стигне с него обувката, която държеше върху себе си цялата неустойчива тежест на Зелър. За Зелър всичко се случи много бързо — първо той загуби равновесие, а след това Дарт изрита единствената му солидна платформа, изпращайки го по този начин с глава надолу по стълбата. Едно пълно салтомортале завърши с тежко падане. Дарт, чиито ръце все още отказваха да функционират, се претърколи върху прашния под и избута тялото си напред с крака. Пострадалият му глезен почти извика. Трески от пода се забиха в гърдите и ръцете му. Той чу как Зелър стене, проклина и как след това тръгва нагоре по стълбата.
— Ти си мъртъв, Айви — изкрещя сержантът, като с ръце и крака се опитваше да се изкачи нагоре. Десет години Дарт беше вярвал на този глас и на всичко, което той казваше.
Дарт успя да стигне до края на коридора и да влезе в тъмната стая вдясно. Усети пулс в ръцете си, те се връщаха отново към живот. Той се търкулна над килима, намерението му беше да се настани под леглото, но веднага схвана цялата абсурдност на опита да се скрие. Като дете беше усъвършенствал изкуството на скриването и сега, когато се опита да се възползва от тази си способност, той се огледа наоколо и прецени, че трябва да се махне от стаята. Сега!