Минутите отминаваха и все още не се случваше нищо. Дарт запълзя между дърветата, отправяйки се назад към малкото открито място до подстанцията, където за последен път беше видял Зелър. Той се движеше предпазливо, спираше на всеки няколко фута, тялото му, защитено от следващия дънер, погледът му нащрек за търсещата червена точка на лазера. Чакаше и се ослушваше, а след това продължаваше движението си много предпазливо. Нямаше представа за времето, но му се струваше, ме бяха изминали от пет до десет минути. И все още нищо. Никакви човешки звуци. Никакво движение. Обхвана го силен страх.
Боботенето от станцията се усили. Той отново спря. Опитвайки се да оцени мястото, нито за момент не забравяше за лазера на снайпериста. Колкото повече приближаваше оголеното място, в толкова по-голяма степен превръщаше себе си в мишена. В началото Зелър се намираше на това място. Той го потърси с поглед вляво, после вдясно. Огледа снега за следи. Тишината беше заредена със страх. Мина му през ум, че Зелър, вярвайки, че е улучил стрелеца, може би е тръгнал след него, за да потвърди попадението. Разбираше, че най-добрият ход вероятно е бил да остане сравнително близо до мястото, където беше ранен, в случай, че сега самият Зелър издирваше Дарт, като двамата се движеха в кръг. Той минаваше напред, спираше и чакаше. Нищо. Отново тръгваше напред.
Когато погледна вляво, го видя: Зелър беше на около десет ярда от него, седнал, все още обърнат с лице към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите. Дарт му извика, но не достатъчно високо, че да привлече вниманието му — или просто Зелър отказваше да се занимава с него, след като цялото му внимание беше насочено върху стрелеца.
За Дарт не беше добре да приближава сержанта, като по този начин двамата заедно щяха да представляват по-широка цел, затова той приклекна зад двойка дървета и зачака. След още пет минути абсолютна тишина, смразяващ костите студ, той започна да се ядосва на поведението на Зелър. Веднъж се беше случило Зелър да го кара да чака, както сега, над четиридесет и пет минути. Ако Зелър запалеше пура, Дарт щеше да разбере, че според него мястото е безопасно. Дарт почака още три минути и загуби цялото си търпение. Беше видял, че поне два пъти Зелър беше улучен — може би беше припаднал.
Дарт се придвижи между дърветата и извика още веднъж, този път достатъчно отблизо, достатъчно високо, за да бъде чут. И този път Зелър не му обърна никакво внимание. Толкова типично арогантен. Дарт изпита гняв към него — този човек можеше надълго и нашироко да му напомня за йерархията в техните взаимоотношения. Той можеше да седи край един телефон и да го остави да звъни, докато Дарт не вдигне слушалката. Това подлудяваше Дарт. Най-накрая той стигна до него — Зелър се беше облегнал на едно малко вечнозелено дърво, което се беше огънало от тежестта на тялото му. Пред него като прикритие имаше две брези с бяла кора. Зелър държеше оръжието си с две ръце. Коляното му изглеждаше зле пострадало.
Това, което разтревожи Дарт, беше положението, в което се намираше оръжието на Зелър — ръката беше отпусната, цевта на оръжието беше забита в мокрия сняг и кал. Зелър се отнасяше с голямо внимание към оръжията си, грижеше се за тях, спазвайки всички правила за боравене и поддържане. Не можеше и да се помисли, че би постъпил така.
Дарт направи още няколко предпазливи стъпки и вече можеше да го докосне с ръка. Усети миризма на кръв. Наклони се напред в полумрака.
— Серж — прошепна той развълнувано, погледна над рамото си, през цялото време очакваше търсещата точка на лазера. — Серж — повтори той.
Зелър не помръдна.
Дарт огледа лицето му. Дупката беше съвсем малка, точно под лявото око. Той ахна.
— Серж! — се изтръгна от гърдите му, гърлото му беше стегнато, усещаше огън в гърдите си, очите му започнаха да се пълнят със сълзи. Той не вдигна ръка, за да го докосне, да го обезпокои, а само за да провери пулса му. Взе все още топлата му китка и в същия момент си спомни, че двамата се бяха докосвали един друг много рядко, даже не се и ръкуваха и му мина през ум, че ако Зелър си беше оставил в запас един-единствен удар на сърцето, той щеше да отхвърли ръката му в същия миг и да го посъветва да я пази за себе си.
Уолтър Зелър беше мъртъв.
Като забрави за себе си, като забрави за цялото си обучение и поставяйки се в сериозна опасност, Джо Дартели вдигна лице към мрачното небе и извика пронизително: