— Не!…
Викът му беше толкова силен и толкова продължителен, че ако се чуеше от някоя от къщите наблизо, можеше да се помисли, че това е рев на ранено животно. Той се изправи, като продължаваше да държи оръжието си, като не мислеше нито за лазери, нито за полуавтоматични оръжия, а само за отмъщение. Тръгна бързо между дърветата. Движеше се гладко, като вода, течаща над скала. Пресече на бегом празното място, като краката му се плъзгаха върху мокрия сняг, и навлезе в отсрещната гора. Дърво след дърво, той си проправяше път напред, като газеше в шубраците, съзнавайки, че стрелецът не би могъл да е прекалено далече по време на престрелката.
В краката му се търкаляха разпилени гилзи. В началото топли, те бяха разтопили снега и образували в него малки тунели. Земята беше разровена и разкаляна от неспокойните движения на стрелеца.
От калната пътека личеше, че той се е дотътрил в гората, назад към предишния дом на Зелър. Дали беше последвал някой от тях дотук, или е наблюдавал мястото и ги е подслушал, Дарт не можеше да знае.
Следите не бяха ясни, а снегът беше с променен цвят или от кръв, или от кал, или от двете.
Пренебрегвайки собствената си безопасност, Дарт бързо премина през дърветата и храстите, оставяйки след себе си шума от станцията. Следата, оставена от стрелеца, се променяше по такъв начин, че за Дарт беше ясно, че стрелецът е бил ранен, че се е движел с пълзене през дърветата. Той продължи напред, знаейки, че скоро ще го стигне.
До гората стигна плачливият вой на сирени — най-малко две, може би три или повече. Изстрелите бяха чути и рапортувани. На Дарт изведнъж му се наложи да се съобразява с натиска на времето — той не можеше да си позволи да бъде отведен и разпитан. Времето му трябваше за Мартинсън.
Чу стенанието, преди да види самия стенещ. Мина покрай черната форма на захвърленото оръжие и го ритна настрани. Стрелецът лежеше на едната си страна, свит на кълбо, и държеше кървящия си стомах с две ръце. Беше твърде тъмно и затова не можеше да се види много нещо от лицето му, но пръстите му бяха разтворени и в ръцете му явно нямаше нищо. Беше висок, слаб мъж — не с телосложението на човека в пералнята.
Зелър го беше улучил два пъти — сериозно попадение в стомаха и още едно, по-незначително, в рамото. Първото изглеждаше фатално. Даже ако веднага му се окажеше помощ, той едва ли щеше да оживее.
Дарт наведе револвера си срещу главата на ранения. Последният се сниши, сви се още повече. Ръката на Дарт започна да трепери. Един вътрешен глас настоя да дръпне спусъка. Направи го! — настояваше този глас. Пръстът на Дарт намери спусъка. Палецът му свали предпазителя.
Не можеше да го направи. Дарт отпусна оръжието и мълчаливо навлезе в гората.
Знаеше много добре какъв ад щеше да причини убийството на Зелър — щяха да бъдат назначени трима, може би до пет следователи. Работата по съдебномедицинската част щеше да бъде изтощителна, събиранията безкрайни. След като се докаже, че вторият загинал е наемен убиец не от този щат, губернаторът и Федералното бюро за разследване също щяха да се намесят. Пресата щеше да подуши и историята щеше да се понесе като огън в прерията и да изпълни всички уводни статии и осведомителни бюлетини от Гринидж до Пътнам, може би до Бостън и Провидънс. И през това време, както Дарт съзнаваше много добре, възможността да се потопи „Роксин“ щеше да изчезне много бързо. Щяха да започнат потулванията, измислените истории и всички връзки ще отпаднат. Само няколко кратки часа след първите новини за смъртта на Зелър и всяка надежда за изобличаване на „Роксин“ щеше да пропадне, всички усилия на Зелър щяха да са претърпели поражение.
Методите на Зелър в крайна сметка го бяха убили — Дарт не можеше да избяга от тази мисъл. Въпреки добрите си намерения този човек беше избрал грешно решение. Нарушавайки самите закони, които някога беше спазвал и поддържал, той се беше окопал в изолация и отчаяние, убеждавайки се, без съмнение, че се е ангажирал с благородна саможертва. Истината според Дарт беше по-скоро в това, че смъртта на Лъки го беше извадила от равновесие. На Дарт му беше мъчно, че всичко това можа да се случи с човек като Зелър. „Значи може би аз съм момче скаут“, помисли Дарт.
Дарт тръгна най-напред вървейки, после бягайки в противоположната посока на тази, от която пристигаше полицията, която вече се разполагаше в гората. Когато зад него се чуха високи викове, той почувства, че се изпълва с по-силното от всичко друго желание смъртта на Зелър да не е била напразно.