Тя имаше почти съвършена кожа, която прикриваше възрастта й. Замисли се дълбоко, като захапа устната си и продължи:
— Наркопапките се съхраняват отделно, също като моите. Без достъп до тези папки никога няма да узнаем дали е имало връзка между един следовател и тези самоубийства, или не.
— Слушай — поде Дартели, който чувстваше как по гръбначния му стълб се разнася топлина, — това е интересно, Аби, но, съмнявам се, че тук има някакво голямо потулване. — Една година по-рано в отдела беше проведено преустройство. Наркодетективите бяха уволнени. Тя продължаваше да проявява интерес към наркобизнеса.
— Ти си отделът, Джо. Можеш да огледаш още веднъж случая Лорънс — може би той е свързан със Стейпълтън.
Може да е, но не по начина, по който ти мислиш. Мина му през ум колко удобно би било за него, ако този случай можеше да бъде свързан с Ковалски. Разбирайки, че му беше подала папката на Лорънс не заради него самия, а движена от собственото си любопитство, Дартели се чудеше как да разколебае интереса й.
— Какво искаш от мен, лейтенант?
— Аби, Джо. Моля те! Знаеш какви ми са отношенията с отдела. Докъде бих могла да стигна с това положение.
Беше истина, мнозина ламтяха за ранга и привилегиите й, които бяха източник на завист и омраза в отдела. Темата за дискриминация на основание на различието в пола се дискутираше рядко, но тя съществуваше.
— С кое положение, Аби?
Тя му отправи поглед, изпълнен с досада и разочарование, който му напомни за майка му. Той почувства остра болка на вина и изпита желание да изкрещи: „Остави ме на мира!“.
Тя му напомни:
— Две самоубийства, и двете разследвани от един и същ детектив — едното със съмнително текстуално оформена бележка. Ти си присъствал на сцената на произшествието при случая Стейпълтън, Джо. Всичко това, което ме кара да се чудя… какво питам… имаше ли там нещо, което да подсказва възможността за каквото и да е…
— Не — прекъсна я той рязко. — Нищо. — „Остави тая работа, я подкани той мислено. Зарежи я.“
Прекъсването я разяри.
— Ти, Джо? Ти не си като тях. — Имаше предвид кликата от отдела, клуба на старите момчета. Не, той не беше като тях, той беше Айви, захвърленият от обществото, но с образование — само Зелър го беше включил. — Не ми казвай това. Не мога да го повярвам даже за миг. Не сме толкова различни ти и аз. И не ми казвай да се обръщам към службите по вътрешната сигурност, тъй като много добре знаеш, че това ще бъде началото на края на всичко. Ковалски има отлични връзки.
Роман Ковалски беше обичан от всички. Вероятно най-лошото ченге, никаквец номер едно и детектив с най-добри връзки по върховете, където повечето шефове бяха приятели и съюзници.
— Искаш от мен да забъркам каша? За това ли ме молиш?
— Забрави — изсъска тя, като се изправи и му хвърли злобен поглед, след което изфуча навън.
Той искаше да й извика — да я спре и да й каже, че да, той също е любопитен. Но остана седнал, проследявайки я с поглед. Изпитваше болка, знаеше някак, че нещата сега са по-други и че след като Аби беше ангажирана в тази работа, щеше да му се наложи да й отвори очите за истината.
Той погледна отворената на коленете си папка. Аби си я биваше, тя мислеше, тя създаваше грижи. „Да я вземат дяволите“, помисли си той.
4.
— Изглеждаш уморен — му каза Дартели, който беше едновременно любопитен и нервен поради това, че срещата им беше импровизирана. Не беше загубил нищо от съня си заради онова „остани на тази вълна“ на Браг отпреди няколко дни, но и не беше го забравил.
Браг не изглеждаше уморен, а нещо по-лошо, болен може би, от този вид болест, която отнема цвета на бузите и зачервява очите, и рисува набиваща се в очите тъга върху поведението на човека до такава степен, че е трудно да го погледнеш, без да зададеш въпрос или да предложиш съвет. Дартели не знаеше откъде да започне, състоянието на Браг изглеждаше нелечимо. Все едно че виждаше пред себе си тъжно старо куче. Дартели почувства съжаление.
— Уморен съм — потвърди Браг, без това да беше необходимо. — И боя се, че нямам добри новини.
Той направи на Дарт знак с ръка и го изведе от малкия офис. Преминаха коридора до малката лаборатория встрани от фотопроцесора. В далечния ъгъл до някакви наредени една върху друга пластмасови щайги за мляко, които играеха ролята на рафтове, бяха насъбрани накуп компютърни съоръжения. Същата тази ръка насочи Дартели към едно износено канцеларско кресло. Три от четирите колелца бяха надживели годините му. Дартели се наклони наляво и леко назад, чувствайки, че всеки момент може да падне. Браг взе по-новото кресло, това, което се намираше непосредствено пред клавиатурата и необикновено големия монитор. Постави ръцете си върху клавишите. Кожата му беше набръчкана и изглеждаше стара — прекалено много химикали, помисли Дартели. Прекалено много часове из лаборатории. Имаше основания да предлагат пенсиониране след двадесет години стаж. Дартели имаше възможност да се вижда с хора, които бяха прекрачили този срок.