Тя беше единствената личност от тези, които той познаваше, с толкова много служби, пари, след като я бяха разкрили и й бяха дали изпитателен срок. Предложенията бяха завалели като дъжд. Излизаше, че залавянето й й беше спечелило научна степен. Беше цитирано ФБР: „Тя разбира от компютри повече от Бил Гейтс“. Последиците бяха положителни. Сега тя получаваше три-четири пъти повече от Дарт. Той нямаше нищо против желанието й да плати сметката. Тя имаше четириседмичен отпуск и право на представителни пари. Беше чувал, че кара лексус. Запита се какво ли би помислил за това съдията.
Тя попита:
— Какво по-точно ти трябва?
— Бих искал да знам.
— Е, добре, сега вече е ясно. — Едно от оплакванията й срещу него беше това, което тя схващаше като неохота да изрази позицията си — тя го беше наричала „уклончив, плъзгав и нечестен“. Това възкресяваше лоши спомени.
„Лоша идея“, помисли си той за втори път.
— Загубих следата на един възможен свидетел — приятелката на нашия самоубиец, нашия скачач. Мислим, че е живеела с него. Но не можем да пипнем някоя бележка, адрес или телефонен номер. Беше предположено, че застрахователните данни са начин да стигнем до нея. — Той замълча в очакване на реакцията й. — И докато ти се занимаваш с тези неща… — добави той, очаквайки някаква усмивка от нея, — реших, че бих могъл да разбера това самоубийство, да разбера дали този човек е страдал от фатална болест или нещо такова, някаква причина, която да обясни скока.
— Да не би всемогъщият Бъд Гормън да се е отказал от теб? — Това беше изстрел от засада. Докато траеше връзката им, Гини беше предлагала многократно да осигурява финансовата информация, която Дарт получаваше от Гормън, но детективът беше отказвал упорито, защото технически това се квалифицираше като престъпно действие. Желанието му да наруши закона, използвайки Гормън, а не нея, беше като вечно възпалена рана.
Той вдигна рамене.
— Името е Дейвид Стейпълтън. Ако не сме сгрешили, жената се нарича Присила Коул. — Той й подаде двете имена изписани на лист.
Тя даже и не ги погледна, очите й се бяха съсредоточили върху неговите. Тя постоя така безкрайно дълго време. Без да гледа, тя протегна ръка, намери чашата си и я пресуши. Той отказа да прекъсне зрителния контакт, можеше да бъде не по-малко упорит от нея. Беше прекарал години загубен в тези очи. Почувства се леко пиян.
— Липсваш ми — промълви тя тихо. Не правеше ли тя опит да поправи счупеното?
— Да — кимна той.
— Не е сериозно… Това, което имам сега… То е заместител, нещо, което запълва времето, стопля нощите, придава смисъл на уикендите. — Тя отново потърси питието и разбра, че чашата е празна. Той изпита желание да й предложи своето. — Можеш да прибегнеш към някого — насърчи го тя.
— Точно това е — отбеляза Дарт. — Мисля, че това би било използване.
— Доколкото има яснота, всичко е наред.
— Не. За мен не е.
Очите й се натъжиха, но тя не свали погледа си от неговия.
— Да искаш още? — попита тя.
Той не можеше да каже със сигурност какво имаше тя предвид — още един шанс, още едно питие? Кимна.
Тя вдигна ръка, развъртя китката си и посочи масата. Погледът й продължаваше да бъде върху него. Не беше ясно дали поръчката е приета. Но питиетата пристигнаха след няколко минути и Дарт си помисли колко типично беше това за нея. Имаше контрол. Контрол върху положението. Започна да изпитва гняв към нея, не можеше да разбере откъде идваше това чувство.
Той отново докосна листа, като свали погледа си от нея.
Тя прибра имената, внимателно сгъна листа и го мушна в джоба на блузата си, нетърпението й нарастваше.